неделя, 9 септември 2012 г.

След много години



През прозореца виждам над стогодишните къщи, с изпопадали орнаменти и на места оголени до тухла. Виждам и кооперациите от след 40-те с прашасали мраморни плочи или сиви мазилки, тук там с изолации в ярки цветове. По диагонал през дворовете стърчи жълта сграда отпреди 15 години, първата грозотия в квартала. След нея на места нацвъкаха някои съвременни стъклени билдинги и продължават да го правят.

Павираният булевард отдавна е асфалтиран, а бившите млади фиданки на мястото на старите тополи все още се опитват да избуят и се преструват, че правят сянка. Но ще пораснат. Едновремешните младежи вече разхождат внуци, тогавашните деца отдавна са се преместили някъде, а новите не излизат на тротоара без придружител. Познатите от детството възрастни физиономии висят по стволовете на липите под формата на некролози, закачени с кабърчета или телбод.

Мирисът на липите си остава един и същ, децата са си деца, нови ще се раждат, а старите ще умират. Накрая мишките изяли историята.

Сега без патетика: Когато попитали жабата дали е умна или хубава и в коя редичка ще застане, тя съвсем сериозно отговорила, че не може да се разчекне. Та и ние сме се разчекнали между миналото и бъдещето и тотално бъркаме кое за къде е. Така както стъклените билдинги не са за историческия център, а сълзите не са за децата със Зайки по тротоарите. Обратното може – стъклени билдинги в периферията, реставрация в центъра, Зайки в снимките и спомените, и байкове по улиците. Да, ама не, сърцето тегли назад.

Девети септември е неприятна дата. Разделяща. Преврат или революция, краят на епоха, началото на нова или вратата към Нищото. Заколението или утопията. Всяка година си задаваме един и същи въпрос, но тенденцията е приятна: Драмата заглъхва. Обаче ужасно бавно.

За мен и много други оценката е еднозначна и категорична. И затова ми е досадно да трябва редовно да слушам споровете на псевдоисторици и интелектуалци. Да си задаваме всяка година един и същи въпрос, да спорим хубаво ли е било или лошо. Ако не може да бъде поставена оценка на нещо толкова ясно, какво остава за останалата част от близката история.

Независимо кой в какво вярва, цялата врява вреди единствено на тези, които не са живели времето. И затова гледката през прозореца ми ще продължи да се извращава, по улиците ще вървят объркани хора, а 9 септември ще се отбелязва в едната част на града като празник, в другата с помен. 

Докато и последният некролог не бъде свален от дървото и докато спрем да гледаме назад, вместо напред. И по възможност да не се опитваме да прекроим бъдещето по минали почини. След известен брой поколения, очевидно.