четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Самовлюбеният интроверт


Седи си една държава на ръба на Европа и чака. Чака някой да й признае великата дългогодишна история и да я короняса. Мръчка се, че почти никой не е наясно с иновативната славянска писменост или приноса към компютрите. Сърди се на самоидентифицирането на съседите си, сърди се и на извънземните, че не й познават географията. Настоява да е кръстопът, но всички я заобикалят. Твърди, че е недосегаема, а после, че друг й е виновен за положението. Казва, че е дисциплинирана, а след това силно се депресира. Подтиска сама себе си и после не знае откъде идват паническите атаки и психо-шизофренните й вътрешни проявления.

Отечество любимо

Седят си хората в тази държава и мърморят. Понякога се напиват, викат и развяват символа на страната - националния флаг. Друг път горят символа на държавността – конституцията. Някои медитират и забиват карфички по глобуса, сочейки като порта към необозримото Терминал 1 и 2. Други стоят на същите и посрещат роднини и приятели, с надеждата да им разкажат за Онзи Друг Свят, все едно нещо им пречи да направят крачката. Трети нерядко пътуват, но когато се върнат, забравят наученото.

Забравят, защото тук, казват, е по-велико, природата е по-прекрасна, въздухът е най-чист, всичко е стабилно, бъдещето е светло, а и домът си дом.


Коя е твоята родина? И внимавай какво ще ми отговориш?!“, пита ме отдавна една моя по-възрастна и по-мъдра позната. Мълча, не знам. Иска ми се да кажа планетата, вселената, но не знам какво има отвъд нея, та да се ограничавам. А и как да обясня, че не настоявам на местоположението категорично. Още по-малко искам да се отрека от земята – майка, страната, на която съм попаднала без никой да ме пита. Или поне не си спомням да са ме питали.

Тя продължава упорито: „Един познат казваше, че родината му е бул. Раковски. По-точно в отсечката между Кристал и Славейков. Подсказвам ти. Там е израстнал, там е играл на топка. Всичко се е променило вече външно, а другарите по топка ги няма. И все пак там му е родината. Коя е твоята?!“ „Амиии, моята май са близките ми хора, не териториално“, пробвам аз. „Именно. Родината е там, където си пуснал корени, не е място, не са планини и реки, не са 111 хил. кв. километра. Това са любимото малко място и любимите малко хора“. Ура, почти познах.

Кръгове и мехури

Ако искаш да унищожиш нещо, загради го в кръг, изолирай го, изгради му стени – то само ще изсъхне. Метафората е на Елиф Шафак. Какво обаче става, когато сами се ограждаме? Дали от самозащита, от гордост, от себелюбие?

Кратка справка на политическото говорене:

2008 г. - Криза в България няма, кризата е външна и не ни засяга.
2009 г. - Кризата е привнесена, в България истинска криза няма, всичко е наред.
2010 г. - Въпреки външната криза, България върви напред.
2011 г. - България е остров на стабилност, ние сме пример за страните в криза и заради тях не можем да си покажем великия потенциал.
2012 г. - България се старае да помогне на страните в криза като ги призовава към дисциплина, по пример.
2013 г. - Кризата в България избухна като от тенджера под налягане, за да покаже, че все пак съществува и то в доста неприятна форма.

Това са около пет години, нали така?

Пет години, в които държавата с наша помощ си позволи да се самообгражда в лъжи и стени, които вместо да помогнат, допълнително пресушиха всякакви възможности за иновативно, рационално, политическо, визионерско, адекватно мислене и въображение. Буквално изсмукаха всичко. Както икономиката, така и способността за мечтание и космополитност.

Шафак използва фигурата на кръга именно за себеограничаването и нежеланието да излезеш от родното си каре, държава, мислене, светоглед. От друга страна обаче, то е и спасителен пояс. Преди време приятел сподели, че единствено тези кръгове на нормалност – хора и събития, които са около него, го спасяват от пълно отчаяние. Той ги наричаше мехури. Всички ние, казва, живеем в собствения си мехур от обкръжаваща среда. Това са нашите себеподобни. Гледаш извън мехура и виждаш гнилост. Вътре в мехура си на топло, защитено и плодовито място, като в утроба. Този мехур обаче не ти позволява и крачка навън, защото другите мехури са с неблагоприятна среда и атмосфера, всякакви гадинки и кръвопийци.

И всичко това се случва в рамките на микрообществата, в които живеем. А в рамките на държавата ситуацията е като вана с мехурчета. Толкова са много, изключително крехки. Но вместо цветна лятна феерия образуват тоталното разединение, ограничаване и вглъбяване. До степен, в която мразиш другия само заради цвета на косата и колата. До степен, в която си неспособен да приемеш шареността на света, защото ти е налагано, че друг свят няма. Или си толкова отвратен от него, че не искаш да напускаш инкубатора. 

Кой е детето с играчката за балончета ли? Държавата, разбира се. Тя произведе милиони общества в обществото, субкултури в субкултурното, тотално размиване на черно-бялото и на морала. Ограничаване на неограничените и създаване на удобства за стереотипите. А сега всички пукат срещу нея. И е странно, като си помислиш, че това е било опаковано в цветовете на величието.

Дотам води ограничаването и самовглъбяването. Има изненадани хора, има и просто отегчени хора.


понеделник, 25 февруари 2013 г.

Нужни са преводачи, не предводители



Без разрушение няма съзидание.“ Казал го е Мао Цзедун, двайсетина години след като, вече преселил се в омразната на Мао Америка, австриецът Йозеф Шумпетер създава икономическата си теорията за „съзидателното разрушение“. Първото никак не е отговор на второто и двете помежду си нямат нищо общо.

Има обаче една основна разлика, която е толкова тънка и нежна, че често може да бъде объркана с прилика. Сходно е с нашето „поставяне на каруцата пред коня“. Като конфигурация много прилича на обратното, само че второто върши работа, а първото – никак.

Виц:
Коя е най-древната професия?
Политиката. Защото само политиците могат да създадат първоначалния хаос, от който Господ Бог е създал света.

От българския обществено – политико – икономически хаос се роди нещо, което обича да се оприличава на революция на гражданското общество. Освен това обича да се оприличава на Пражката пролет, Арабската пролет и на нашенските си събития от 89 – а, а може би от 97-а. Не сме сигурни в приликите и разликите. Преди това имаше опити за Доматена революция, за нововъвеждане на феномена Орлов мост. През последните години бяхме свидетели на няколко елитарно умозрителни демонстрации, повечко други синдикално и манипулативно организирани, както и редица професионално изолирани случаи, които се забравят още преди да са започнали.

Сега е друго. Стихийно и общо. Имаме си набедени диктатори, които всъщност са същински страхопъзльовци и чисти мошеници. Имаме си български Ян Палах (самозапалилият се Пламен Горанов от Варна), понеже без символ не може и е добре някой да ни изкупи всеобщите грехове, тъй като ни е страх сами да го правим. Преименувахме военните „пустинни котки“ на танкове и машини с излъчватели за масова психоза (апропо, те бяха там заради честванията на Левски и напълно логично, предвид обстановката, а не срещу протестиращите).

"Без страдание няма спасение. Така че ние определяме спасението чрез страданието", твърди Стивън Кинг. Имаме желаещи за смяна на системата, към страданието не ни достига единствено някаква си хиперинфлация и опашки за дефицитни и скъпи портокали. Налице са омразни високопарни и недосегаеми (псевдо)елити, няма сопи и слънчогледи, но пък има бири в ПЕТ-опаковки (оставаше да ходят с Дом Периньон в ръце).

Освен това и въпреки привидната разнородност имаме едва две основни групи хора. Тези, които знаят срещу какво протестират, и такива, които не са съвсем сигурни. Едните понастоящем предимно си стоят вкъщи, другите се чудят пред коя точно сграда/място символ е по-правилно да протестират, поради което обикалят хаотично и създават трудности на телевизиите. И двете обичат да се обвиняват помежду си – едните, че са тъпи, а другите, че не са съпричастни, хем са в същата кал. Едните излизат на улицата само при ясно послание, вторите излизат тепърва да си търсят посланието. Освен това вторите пледират за разрушение и новоизграждане, а първите за конструктивен ремонт на вече съществуващото.

И двете не са в грешка. Просто говорят на различни езици.

Виц от Facebook:
В България в момента се случват едновременно три много важни неща:
Революция - хората са на улицата!
Еволюция - исканията им започнаха да стават наистина сериозни и смислени!
Полюция - Андрей Слабаков...
via Белчо Дончев

Случайно или не кулминацията на митингите беше на 19 февруари – обесването на Левски (нищо, че историците твърдят, че е на 18-и). Събудиха се обичайните леления по миналото – защо Майка България не ражда вече апостоли; къде са ни интелектуалците и ако ги има, защо са отвратени; не е ли удобен моментът за превземане на Македония и за историческо отмъщение спрямо турците. Тютюнопушенето има ли общо с репресията, лимецът ли е най-древната свещена култура, събуди се юнак балкански.

В днешния случай не политиците се опитаха да яхнат протестите, а псевдо пророците, което наистина докарва революционната еволюция до полюция на външен вид. Политиците междувременно мишкуват и мълчат, но това е друга тема. Всъщност всички са наясно защо – от страх. Нито един от двата изброени спасители не е необходим и никога не е бил сам по себе си. Няма нужда от герои, а от преводачи. От такива винаги е имало нужда.

Примерен разговор между глупаците и умниците:
  • Искаме по-ниски сметки. Не може при тия заплати да ни идват такива сметки!
  • Не, не искате по-ниски сметки, искате по-високи доходи!
  • Искаме, ама искаме и да знаем за какво са тия сметки!
  • Ми защо си горите фактурите, те ли са виновни? Питайте държавата!
  • А защо държавата досега не е направила нищо, та фактурите да не са такива?!
  • Тъпаци! А вие що години наред не питате?!
  • Тъпаци! Вие като знаете, защо години наред не излязохте на улицата?!

Някъде да виждате грешка? Аз не виждам. Всички са прави, ах каква плетеница.

И сега обратно към началото. Първоначалните впечатления от протестите наистина бяха като стремеж към разрушение. Освен малка трайна група хора обаче никой не иска анархия. Исканията на протестиращите и самозваните им лидери наистина са на моменти абсурдни. Но не и нелогични. Не може да се очаква всички да са юристи - конституционалисти, икономисти и визионери. Но се раждат идеи, има стремеж. Съзидателното успя да предвари разрушителното. Трудно е да излезеш от зоната на комфорт, още по-трудно е да създадеш нова такава.

Хората говорят на абстрактен език.

Като ви кажат конституция – разбирайте статукво. Като ви говорят за исландски и други модели – разбирайте желание за космополитност. Като мрънкат срещу партиите – разбирайте олигопол. Като ви кажат власт на народа и граждански квоти – разбирайте прозрачност. Като ви сочат електро- и топломерите – разбирайте справедливост. Като гонят познатите политически лица – разбирайте етика и морал.

Sancta simplicita!

неделя, 17 февруари 2013 г.

Поредна архитектурна гавра със сграда - паметник


И все пак Хотел България ще бъде реконструиран ... само че не настоящият, чийто проект преди пет години предизвика протести и беше спрян, а старата му сграда откъм ул. Дякон Игнатий. В момента тя е собственост на Българската банка за развитие (бивша Насърчителна банка).

Точно преди седмица монтираха загражденията, а днес вече е почти изкорубена.

















Решението за реконструкцията е взето през 2010 г. след експертиза на УАСГ, че сградата била опасна. Няма обяснение, защо реновирането трябва да включва надграждане с три етажа, при това в коренно различен стил.








Фасадата, заедно с банковия салон вътре, са реставрирани преди десет години. Странното е, че според публикации в медиите (Дневник) сградата се е напукала при надграждането на съседната - на БНП Париба. И двата ремонта са извършвани по приблизително едно и също време от една и съща фирма - ЕКСА. И за двата печели награди. Сега тя не участва в проекта, поне не и номинално.

Експертизата на УАСГ, както и документи за съгласуване с НИНКН (Националния институт за недвижимо културно наследство) или с Министерството на културата аз в интернет не откривам . 

А сградата естествено е в списъка с паметници на културата. Строена е преди 120 г. била е първата сграда на Хотел България, преди изграждането на новата (и настояща) 40 – 50 години по-късно.




Снимки: От на изкорубената сграда са мои, на проекта са от Facebook страницата на архитекта, а последната е от СтараСофия.


сряда, 6 февруари 2013 г.

Някои въпроси

Далеч съм от мисълта, че правителството е чак толкова загубено, че да обявява съпричастност на Хизбула, без да има доказателства за такава. Но съм много близо до мисълта, че целта е да излезе точно така - като принудително изявление.

Затова имам няколко въпроса:

- Ясно ли е било още през лятото, че е дело на това формирование и защо беше отричането на официални твърдения на Израел, САЩ и Великобритания?

- Какво означава, когато външният министър Николай Младенов признава, че натискът не е за случилото се обявяване, а за запазване на мълчанието?

- Има ли пръст Сирия в горното? (Хизбула финансира режима на Башар Асад, който от своя страна я снабдява с оръжие). Отношенията на България се промениха на официално ниво след началото на размириците, а преди това Асад получаваше прегръдки.

Примерен текст на Иво Инджев по темата - Корпоративни интереси клатят феса по трасето Москва-Дамаск-София

- Как някои "нови" агенции решиха да оспорват данните, без изобщо да имаме пълнотата им, да сме ги виждали, за да бъдат опровергавани?

Ключето е в изказването на Николай Младенов и в руско-сирийската връзка. А вие си се снабдявайте с каски.