Ядосахме ли се вчера

За втори път палят колата на Генка Шикерова. Първият път историята потъна. За найсти път има посегателство срещу журналист. Имало е и бомби, и пребиване с чукове, и необяснимо съдебно преследване. И всеки път потъва. Убийството на „радиоводещия“ Боби Цанков не се брои, защото въпросният не може да се смята за журналист, но е показател за границата – както на отмъщението и опасността, така и на неспособността на институциите да вършат работа. 

А те не я вършат, това е очевидно във всички смисли и видимо във всекидневни и далеч не толкова опасни примери. И медиите са сътрудник в това невършене на нищо или вършене на злини.

Изразът „четвърта власт“ не е случаен и ако не беше негативният заряд на думата „власт“ положението щеше да е кристално ясно. Ако не беше фиктивно. Колкото наужким парламентът контролира правителството, както би трябвало иначе да е по конституция, толкова и престорено медиите контролират трите конституционни власти.

Преди години в професионалните среди изразът „средства за масова информация“ беше сменен със „средства за масова комуникация“. Като контрапункт на пропагандата, за да покаже, че процесът не е едностранен, а форма на диалог и сътрудничество. Медиите трябва да са медиатор между управлението и хората, по дефиниция. Генералната задача би трябвало да се нарича „За един по-добър свят“.

Вместо това се нарича, „Дари SMS, спаси цацата“, „Обуй токчета и напазарувай памперси“, „Кастрирай си кучето, спести работа на Екоравновесие“, „Обади се, ако съседът бие съседката“.

И всички тези акции са чудесни и прекрасни, обаче са измиване на очите и заобикаляне на главната кауза: „Накарай институциите да работят – добре и в полза на обществото“.

Защото в „един по-добър свят“ тези малки битки ще отпаднат като нужда. Няма да се търсят пари за лечение, което държавата по принцип е приела, че поема. Няма да се налага да ревем за размазани детски черепчета, защото социалните са си бъркали в носа. Няма да питаме защо боклуците са навсякъде, престъпниците на свобода, разкритите измами се превръщат в позитив за измамниците, защо лошотията и безпардонието властват, къде е държавата и в коя посока да емигрирам. Няма да питаме защо МВР и прокуратурата не си вършат работата, защото ще си я вършат в повечето време, а не само като започне да им пари. Тези въпроси не биха съществували, ако медиите – изпълнявайки основната си мисия, освен на груби посегателства реагираха и на мекия натиск, който понякога е икономически, а понякога е просто резултат на слагачество.

По-добре е да се ядосаш днес, отколкото утре, но вчерашната задача продължава да стои неразрешена. И е по-добре да я решиш днес, отколкото утре, особено ако имаш основа и повод за това. Крайно време е. 

Tweet

Одържавяване на мозъците

Имам сериозни притеснения какво точно разбира българското правителство под т. нар. реиндустриализация. И не съм сигурна какво точно иска да индустриализира.

Образно казано ми прилича на искане да развиваш генетиката, за да съживиш динозавър, с единствената цел да го впрегнеш за оран. 

Или да въведеш 3 D принтирането в „Кремиковци“, за да произвеждаш капачки за домашни консерви. 

Или да губиш времето на тийнейджъри да практикуват в учебно време като шлосери, заварчици и автомонтьори, защото вече и тук технологиите са водещи и не можеш една машина да задвижиш, ако не разбираш от тях. Пардон, последното не е хипотеза, а реална теза.

Опитва се да го докара уж на симбиоза между приоритет за високите технологии – сфера, в която България безспорно би имала огромен потенциал при правилна образователна и дружелюбна към инвеститорите политика, и възстановяване на загиналото промишлено производство, каквото наистина може да съществува, но само там, където има съответните нишани и в доста по-различен вид.

Сбърканата работа е, че и двете получават обратното.

Високите технологии се блъскат в минорния дух на българското предприемачество или т.нар. бизнес климат, провокиран от враждебна централна политика, задушаваща бюрокрация и неадекватно образование (и още по-неадекватни схващания за реформирането му).

„Реиндустриализацията“ пък дотук си има едно определение и то в повечето случаи е „опити за неправомерна държавна помощ“. Дупката се формира между затрудненията за частните инициативи (виж горната точка) и желанието за социална манипулация и ментално окупиране на носталгиците и „гладуващите работници“.

Има две причини да се случва това.

Първата е, че по-лесно се правят схеми и кражби по познати и утвърдени начини и с участието на държавата. Затова се залага на възстановяване на някогашни държавни предприятия с държавна помощ и със съдействието на държавата за издирване на „частни инвеститори“. Не чрез отваряне на възможностите икономическите субекти да се наместват спрямо нуждите и възможностите.

Втората е, че се прикрива по-лесно чрез набиране на държавообслужващи фен клуб и агитка. Дърпат тънките патриотично националистични струни на озверяло и оскотяло население чрез запушване на уши, усти и очи. С думи, хляб с боб и с визуализация на бумтящи машини и силни работници, ерго мощна държава – повод за здраво тупане по тумбака и одобрително оригване.

И това винаги е било така – в световен мащаб.

Индустриалната революция цъфнала някъде през 18 век и вързала къмто 19-и. Характеризира се с техническия прогрес, задвижен от някои умни и немързеливи индивиди. Те измислили и започнали да използват машини. Така с по-малко на брой човеци можели да произвеждат по стотици бройки от нещо си, което преди се произвеждало в единици от повече на брой човеци.

Много хора се противили на въпросната революция, защото според тях им взимала хляба от отрудените ръце и сваляла риза след риза от потните им гърбове.

Някъде по-нататък поумняването напреднало някои и започнали да превръщат мозъците си в капитал, а черните нокти и потта ставали все по-неприемливи. Нововъведенията се превърнали в мода, а бачкането като вол във физическия смисъл на израза се преместило към фитнесите.

Икономиката на знанието взела думата и се стигнало до абсурдното състояние цяла парна централа да може да се управлява от един човек на един пулт, плюс трима пазачи и двама дежурни в случай на авария. Междувременно умното човечество работи по въпроса и на тях да им отнеме ангажимента с разработването на още повече и коя от коя по-прекрасни технологии.

Такъв е ходът на нещата, няма как да бъде избегнат, но има защо да бъде изопачен.

Психологическият проблем е трудно да бъде заобиколен, но по-големият е злоупотребата с него. Начинът, по който се представя идеята за реиндустриализация, не говори за желание за икономически растеж, възстановяване, работни места и прочее словесни бълвочи. Говори само за две неща: Кражби и забаламосване.

Управляващите няма да възстановят каквото и да е производство, каквито надежди се стремят да вдъхват. За национализация на предприятия трудно може да се говори дори и при тази власт – ще си остане със заплахите, които апропо също хващат дикиш.

Но със сигурност ще възстановят едно загинало с комбинатите мислене, което ще е още по-контрапродуктивно и от самите им действия.

Вкараните в поточната линия и национализираните мозъци могат да легитимират всякакви кражби, лъжи и престъпления, защото стават съпричастни с тях в името на несъществуващ идеал. 

P. S. Тенденцията е явна и е яхната не само от правителството. ГЕРБ също се върна към работните места по любимите им недовършени магистрали, примерно. Бареков в прав текст говори за столичната периферия като „работническа София“, която била двигател. И пр.

Tweet

Страхотно страшна държава

Драган* от малкия български град О. в центъра на северната част на страната си има автосервиз. Към автосервиза си има и магазинче за автоджунджурии. Входът на магазинчето обаче е откъм сервиза. А не всеки, който иска да си купи ароматизатор за кола, иска да обикаля и да минава през машинни масла и джанти. Решил Драган да си избие вход откъм улицата. 

Направил необходимото, подал нужното, помолил когото трябва. Общината обаче казала “НЕ”.

Защо? Без видима и обяснима причина.

Процедурата се повтаря и потретя. Накрая Драган вдигнал кръвно и попитал какво искат, по дяволите, ако трябва ще ги подкупи, бе! Колко? Колкооо?

Отговорът? Ето го:

“Не, николко. Трябва да станеш член на ДПС”.

Кметът е от ДПС. Което значи, че и хората в администрацията са от ДПС, поне за този мандат - после може да сменят партийната книжка. Което значи, че и частниците трябва да са от ДПС, дори и да не желаят, ако искат да си останат частници, а не безработни никакъвци. Което значи, че и децата са от ДПС, защото ако не са, мама и тате ще си го отнесат много бързо. Което значи, че всички са от ДПС, независимо дали вкъщи блъскат по масата от ярост, разказват си тайно политически вицове и ги е страх да не се изпуснат, пред когото не трябва.

Позната история от недалечни времена.

В съседния град, където кметът е от БСП, е същото. В по-съседния, където е от ГЕРБ, е същото. През девет планини в десета, където шефът е от “сините”, “независим”, “просто местен”, е същото. И в селата е същото. И най-накрая - в държавата: Същото.

Шефът на държавата Пламен Орешарски предупреди подопечените си десетки хиляди заети в администрацията, че ще ги освобождава, разбирай уволнява, ако в свободното си гражданско време ходят по антиправителствени протести.

Грешката в изречението, грешката в повечето заглавия отпреди дни и грешката в интерпретациите е, че това не е заплаха. То е напомняне. Подсещане. Връщане на мястото. Просто защото е факт, при това от години.

Този факт отговаря и на въпроса защо в страната протестите ги няма. Защо проучванията показват едно, а броят на хората на улицата - друго. Защо така лесно десетки хиляди се включиха в партийната екскурзия в събота.

Отговорът не са 5 лева, отговорът е страх.  

Страх, че ще си изгубиш работата. Страх, че повече работа на това място изобщо няма да видиш. Страх, че ще те заплюват по улицата познатите ти, които също ги е страх и не искат да имат общо с теб, за да не ги е страх. Страх, че ще ти тормозят децата. Страх, че ще ти тормозят родителите. Страх, че на теб лично може да ти се случи случка.

Първичен, древен, тоталитарен и също така тотален страх.

Много от пристигналите в събота не са били нито съгласни, нито доволни от разходката си. Надали им е приятно и да ги наричат грозни, тъпи, бедни урунгели. Много от тях много добре са знаели защо не искат да са тук, също както са знаели защо все пак са.

Реално на площада или изразяващи публично мнение са безстрашните, лудите и свободните. Не може да се очаква да са безкрайно много. Но безкрайно многото, които не са, имат правото да очакват от първите да продължат да бъдат там. Те не са по-лоши, просто са уплашени. И доста, разбира се, овчедушни. Което улеснява задачата. Както са повярвали на царя и после на пъдаря му, а междувременно на симбиозата им с БСП, така сега могат лесно да повярват и на “шепа” студенти и трима други млади. Защото им завиждат, че не се страхуват.

P.S. Или изпреварвам с отговор някои мнения - не всички, разбира се, не всички.

*Примерът е истински, името не е

Снимка.

Tweet

Жоро, Боби и аз

"Е-е-е, сега да не ни дадат по Евронюз?! А-ха-ха“, сръчкват се Жоро (вдясно) и Боби (вляво), когато ми хрумва, че искам да ги снимам с очевидно не евронюз-ски скромен едва 5-мегапикселов телефон (както личи по фотото) и ги карам да позират за целта. Накачулени са със свирки и знамена в късните часове на Орлов мост, усмихнати – правят впечатление. Очевидно се забавляват и не просто продават, но и активно участват. Експресивни са, затова периодично при тях се спират и други заблудени протестиращи да обменят мнения и мисли.

"Левче са свирките, три лева знамето. Казвай бързо какъв цвят искаш и ти подаряваме знаме“, продължава диалогът, в който се опитвам да участвам. „Опитвам се“ е изразът, защото на една моя реплика се равняват няколко минути монолози.

В така наречения разговор започвам да осъзнавам, че шареният ни свят в рамките на държавата никак не се дели по класов признак, нито по образователен, нито дори толкова по възпитание, в известна степен не и просто по морален. Дели се на вярващи и обезверени.

След първите любезности и след като се озовах в ръцете с две свирки и три знамена (по собствено желание и които си платих всичките), започва контраатаката и аз от питаща се оказвам в позицията на оправдаваща се минувачка. Дезориентирана, по техните думи. Както и останалите хиляди, които си въобразяват, че постигат нещо с разходките си, пак според тях.

„Ама ти изобщо кво правиш тука бе?! Емигрирай веднага. Значи събирай си багажа и емигрирай ти казвам, тука няма да се промени нищо“, атакува ме Жоро. "Защо", недоумявам. "Не искам, виж тези хора!". Влизам в ролята на нещо средно между ученичка на черната дъска и дъщерята, закъсняла за вечерния си час, при това с изгубен бележник, която се опитва да остроумничи.

„Бе казвам ти, че няма да се промени, махай се, докато си млада. Искам да ти кажа и 89-а и 97-а на тва същото място крещяхме „Червени боклуци“ и какво? Едните си отиват, идват другите. То какво ли не правихме, всичките ги помня, всичките ги знам“, почти крещи Жоро, за да надвика свирките, тромбите, тъпаните и скандиранията.

Търговският му партньор Боби се подхилква като всезнайко отстрани, а аз гледам неразбиращо. Само преди малко ми казаха, че се радват на протестите, че са готини. В главата ми се получава логическа главоблъсканица.

Решавам да дълбая. Получавам разкази за натиск, изнудване и рекет. Не онзи от 90-те, а регламентиран и общинско – държавен.

„Всичко продаваме. Гащи, сутиени... семки, ако трябва. Каквото трябва. Всичко продаваме! Значи най-мразя краденето, ама много. Никога не мога да крада аз! Затова ако трябва семки да продавам – продавам“, разяснява ми житейските си принципи не особено многословният иначе Боби.

Продава, обаче ги гонят, вдигат внезапно наеми, променят тайно условия, изтискват всяка стотинка - откъдето може.

Кой не е бил в такава ситуация, кой не се е сблъсквал с държавната машина, дали така на дребно, или с най-висшия й натиск. Започвам да разбирам, защо тези двама случайни хора ме гонят и защо изобщо хората масово гонят децата си от тази държава. Честно казано моето дете е още малко и надеждата, че докато порасне нещо може да се промени, си стои. Но след няколко години няма да се учудя, ако мисля по същия начин.

Ако си живял десетилетия тук, трудно опазваш вярата. А тя е основно условие, за да се задвижва каквато и да е промяна – стъпка по стъпка.

Но пък оптимизъм може да има. Жоро може да е крещял през 89-а и 97-ма с надежда, която успешно е била почти убита. Днес обаче чака с нетърпение концерта на Роджър Уотърс. Нещо немислимо по онова време. Значи напредък има.

Съвсем „находчиво“ предполагам, че го пускат на стадиона да продава, каквото там продава в тези случаи.

„Не бееее, купувам си билетите. Значи може да продавам такива неща, обаче и на всички концерти ходя. И билетите сам си ги купувам. Аз на всички концерти съм бил - ма тук, ма в Каварна... Сега събирам за The Wall”, възмущава се от предположението ми човекът. След което се присеща нещо и започва да пее: „из дис лъв, дет айм фииилииийнг, из дис дъ лъъъв“ и обявява, че Ковърдейл е най-великият и любим на всички времена. Така да знам.

Тръгвам си, нарамила свирките и знамената. Не ги продадох, подарих ги на срещнати познати в рамките на три метра от мястото. И по целия път се чудя за какви класови различия се опитват да ми говорят по телевизорите. Колко общо и колко разлики мога да имам с едни търговци на знамена, сутиени и семки – според случая. Фактът, че и те искат промяна? Справедливост? Че мразят кражби и лъжи и това често им излиза през носа? Че им е останала частица вяра? Едно е сигурно, харесваме рок. И освен това, дори и скептични, вярваме, че в протестите има смисъл. Колкото – толкова. А после пак и повече. До победата, както е думата :)

Tweet

Ние, от интернета

Аз живея в интернет. Горе – долу си е точно така. Общувам в интернет, информирам се в интернет, плащам си сметките през интернет, сприятелявам се в интернет, върша си работата в и през интернет, уговарям си срещите в интернет, нося си го интернета навсякъде, ползвам го навсякъде, по всяко време, когато си искам и както си искам.

Типичен „интернет лумпен“, по г-н Христо Монов, психологът - депутат.

Известно количество такива лумпени от известно време, което наближава да стане три седмици, се материализира по площадите.

От тогава - насам все някой се опитва да обясни, как е възможно един Facebook да изкара хиляди на улицата в рамките на часове в първия ден, да ги организира и поддържа вече двайсет дни. В очите на офлайн поколението (или офлайн частта от населението на страната) интернет лумпенът е асоциален, не особено комуникативен хейтър, който се е заврял в монитора и не мърда оттам, докато не му кървясат очите, пък и след това. Това мислене не възприема виртуалното общество като общество, а като ... виртуално. Имагинерно. Несъществуващо. Без значение. От друг свят.

Ако участвате в протестите или дори само ги наблюдавате отстрани, едно нещо неизменно прави впечатление: Те много приличат на семейно събиране или приятелска разходка. И е точно така. Хора, които не са се виждали отдавна, хора, които се познават само виртуално, хора, които никак не се познават – всички те се държат като приятели, комуникират, приключват шествията на по бира или просто разговор, седейки на тротоара.

Това именно е моделът на мрежата. Тя обединява хората по ценности и възгледи, по интереси и светоглед. Стотиците онлайн приятели много лесно се превръщат в реални, защото имат много общо помежду си. Не само по време на протести, сега просто е най-очевидно.

Това не е наложената „социална“ среда – училище, университет, месторабота, в които срещаш различни типове и трябва да откриеш единиците, които ти пасват. Всички тези „виртуални“ хора са от плът и кръв и имат нелош социален живот, който обогатяват по съвременен начин. Дори ми се струва глупаво да го обяснявам. Да, проверяват какво става в Турция и САЩ между две бири вечер с приятели. В интернет, разбира се. И точно това е проблемът.

Проблемът е, че в това общество манипулациите и цензурата не функционират вече. Аз не чакам сутрин РЕП-а да отвори, за да видя с каква пропаганда е решил да ме залива някой от десетките съвременни варианти на Работническо дело. Изобщо не ме интересува, че депутатите на всяко заседание напоследък решават да принудят обществените телевизия и радио да ми предават бръщолевенията им в номенклатурно – официозен стил. Уволнявам ги с дистанционното. Където и да съм, винаги има кой да ми каже онлайн какво реално се случва. Научавам новините, преди те самите да са ги научили. А после си говоря и реално със същите хора, с които се срещам виртуално, защото имаме какво да си кажем.

Същите тези ние, които управляващите възприемат като някакви битове и байтове от интернета, си съществуваме отдавна, ваш си е проблемът, ако не го осъзнавате. Тези, които колкото сладко си бъбрят в социалните мрежи, също толкова социално, солидарно и реално викат под прозорците на властта. Не, не сме холограми. Истински сме и неразбирането за това ще ви излезе през носа. 



Tweet

KYP culture country

Преди няколко години в National Geographic излиза пътепис за България с такова заглавие. Наред с различни други впечатлителности от татковината ни авторите забелязали, че навсякъде по стените пише КИП (така на английски четат нашето кур, извинете. Жалко, че статията я няма онлайн). Дълго се чудели какво е това... И накрая установили, че е символ на манталитет и начин за справяне с всички проблеми.

Това, уважаеми, тези дни беше преформулирано като Конституционно управление на републиката (КУР). Кисел опит за майтап на някакво си поредно гражданско сдружение решило да сътвори поредното остроумно заглавие заради абревиетурата, не заради смисъла на думичките в него. Вероятно заради тенденцията на кръщаване в последните години - ГЕРБ, ГОРД, ДНЕС, ДАНО, Де(е)БеГе (ДБГ). И дали осъзнато или не - като рефлекс на исканията на другите така наречени граждански общества в последно време.

Така де, несъществуващият термин „конституционно управление“ е на път да бъде роден с желанието всички закони да се впишат в основния - Конституцията. Само пред „републиката“ щеше да е добре да има „народна“, но пък щеше да развали резултата. Като съвет за последно по темата мога да предложа да е „Конституционно управление на републиката на Националните инициативни комитети“. По повод проектозакона за забрана на партиите, който ги предвижда. Съкращението си направете сами.

На който му е станало тъжно от тази гавра ще припомня, че през последните дни едни хора гориха конституцията, а след това се появиха какви ли не парадиращи за пълна сериозност представители на шестата раса. Всички те се сравняват с протестите срещу дълговата криза в други държави, но необичайно настояват за рязко увеличаване на именно на дълга, за да се финансират заплати и пенсии. И още за връщане на взаимноспомагателните каси, бойкот на Шенген и еврозоната, както и излизане от Европейския съюз.

Освен това искат стимулиране на бизнеса, но контрол и лимит на печалбите му. Протестират срещу монополите, но не и срещу българските. Искат инвестиции, но не и чужди инвеститори. Държат парламентът да продължи да работи по желанията им, но настояват Народното събрание да се разпусне. След тези парадокси беше съвсем естествено накрая да започнат да протестират сами срещу себе си – както и се случи със заетите в енергетиката.

Пустотата не е нещо празно. Не е вакуум и не е мястото, което не съществува. Пустотата е пълна, даже препълнена. Прелива от липси. Гърчи се от желания. Плаче от стремежи. Тя е всичко, което го няма, с което е много по-всеобхватна от всичко, което го има. Ако питате будистите, е съзерцателно и плодотворно място – там, където всичко е възможно и нищо не е абсолютно и статично. Но ако не бъде култивирана, заприличва повече на описанието на Михаел Енде за всепрояждащо сиво Нищо. Нищото, което всъщност е доста страшно Нещо.

Пустотата в българското съзнание и гражданственост не е саморасляк. Тя е съзнателно отглеждана години наред, вследствие на което си стана страшно нещо.

С всички напомняния за хубавото комунистическо време, наложени дори на новото поколение, родено след 89-а. С целенасоченото повтаряне от самите политици, че политиците са мръсници. С трайните и ненаказани нарушения на самите законотворци спрямо законите. С упоритото омаломощаване на всички системи на държавата - включително образованието, включително здравната и социалната сфера, включително демографската политика. С изяждането на разума и втълпяването на фалшиви истини, че по магистралите пътуват куфарчета с пари, че златките са върха и знанието е ненужно, че елитът на нацията пие от рано сутрин или се събира в Син Сити. Че черната хроника е по-важна от политическата корупция, че смисълът на израстването е именно да се научиш на такава.

Този прояден обществен мозък не роди сам идеите си за ново управление. Те не само не са нови, те бяха успешно имплатирани през последните години и десетилетия.

Преди три години сам Бойко Борисов искаше да изгони ЕРП-тата. Със същите мотиви, с които сега псевдогражданите искат. Същият направи и всичко възможно да внуши на населението, колко вредни са чужденците - „идват тук и се побългаряват“. Упорито напомняше, че много иска да увеличи всички пари за всички, но европравилата не му позволяват. Където не му забраняваха, ги раздаваше на око, с което допълни измамното внушение за изначалната държавна щедрост и безграничност. Сам заяви, че напук и ей тъй от гордост България няма да влезе в Шенген и еврозоната, щом не ни искат.

Правителството и министрите му многократно нарушаваха конституцията в частта й за независимост на институциите и ненамесата в съдебната власт, с което де факто са я делегитимирали отдавна, макар и да не са я горили физически.

Това познато ли е сега?

Пак именно Борисов определи народа за „материал“ и „вие сте тъпи, и аз съм тъп“, с което убеди всички, че от всеки квартален побойник може да стане управник, а всеки свинар - предводител. Същият обяви Тодор Живков за строител на две Българии и така официализира носталгията. Впрочем по почин на БСП и пак с помощта на последното управление все още честваме партизански празници като героични, а съветските мемориали продължават да ни напомнят навсякъде за себе си – но не с едно наум, а с достойнство. Тоталитарното мислене не е останка, а старателно и трайно възпитавана жилка. Нищо чудно, че почти всички „нови“ идеи след „революцията“ на „гражданите“ са с крайно ляв уклон.

Вследствие на трайната манипулация и сугестия, нямаше как да се получи друго и конструктивно. Ако досега тези пусти души са имали сили единствено да пишат KYP по стените и да го скандират на мачове, сега се опитват да го изпишат с огнени букви в небето. Според тях по елегантен и справедлив начин.

KYP на Всичко и Всички!

На толкова сме способни, на толкова сме научени. Защото само чрез този вид култура и образование (по-правилно липсата им) може да се продължи досегашното дело. И въпреки разбутването на кошера, моето мнение е, че то ще продължи и всякакъв оптимизъм е преждевременен и излишен. Подсказват ни го реакциите на също толкова закостенялата „интелигенция“ и на по-голямата част от политическия елит, които се свеждат до възмутено оспорване и осмиване, или до бащинска прегръдка за „гладния народ“.

Дори да има разумни предложения за алтернатива и за път напред, те няма да бъдат чути от промитите мозъци. Те ще предпочетат да продължат да бъдат промивани, докато не изпаднат в пълно вегетативно състояние. 

Картинки 1 и 2 

Tweet

Самовлюбеният интроверт

Седи си една държава на ръба на Европа и чака. Чака някой да й признае великата дългогодишна история и да я короняса. Мръчка се, че почти никой не е наясно с иновативната славянска писменост или приноса към компютрите. Сърди се на самоидентифицирането на съседите си, сърди се и на извънземните, че не й познават географията. Настоява да е кръстопът, но всички я заобикалят. Твърди, че е недосегаема, а после, че друг й е виновен за положението. Казва, че е дисциплинирана, а след това силно се депресира. Подтиска сама себе си и после не знае откъде идват паническите атаки и психо-шизофренните й вътрешни проявления.

Отечество любимо

Седят си хората в тази държава и мърморят. Понякога се напиват, викат и развяват символа на страната - националния флаг. Друг път горят символа на държавността – конституцията. Някои медитират и забиват карфички по глобуса, сочейки като порта към необозримото Терминал 1 и 2. Други стоят на същите и посрещат роднини и приятели, с надеждата да им разкажат за Онзи Друг Свят, все едно нещо им пречи да направят крачката. Трети нерядко пътуват, но когато се върнат, забравят наученото.

Забравят, защото тук, казват, е по-велико, природата е по-прекрасна, въздухът е най-чист, всичко е стабилно, бъдещето е светло, а и домът си дом.

„Коя е твоята родина? И внимавай какво ще ми отговориш?!“, пита ме отдавна една моя по-възрастна и по-мъдра позната. Мълча, не знам. Иска ми се да кажа планетата, вселената, но не знам какво има отвъд нея, та да се ограничавам. А и как да обясня, че не настоявам на местоположението категорично. Още по-малко искам да се отрека от земята – майка, страната, на която съм попаднала без никой да ме пита. Или поне не си спомням да са ме питали.

Тя продължава упорито: „Един познат казваше, че родината му е бул. Раковски. По-точно в отсечката между Кристал и Славейков. Подсказвам ти. Там е израстнал, там е играл на топка. Всичко се е променило вече външно, а другарите по топка ги няма. И все пак там му е родината. Коя е твоята?!“ „Амиии, моята май са близките ми хора, не териториално“, пробвам аз. „Именно. Родината е там, където си пуснал корени, не е място, не са планини и реки, не са 111 хил. кв. километра. Това са любимото малко място и любимите малко хора“. Ура, почти познах.

Кръгове и мехури

Ако искаш да унищожиш нещо, загради го в кръг, изолирай го, изгради му стени – то само ще изсъхне. Метафората е на Елиф Шафак. Какво обаче става, когато сами се ограждаме? Дали от самозащита, от гордост, от себелюбие?

Кратка справка на политическото говорене:

2008 г. - Криза в България няма, кризата е външна и не ни засяга.

2009 г. - Кризата е привнесена, в България истинска криза няма, всичко е наред.

2010 г. - Въпреки външната криза, България върви напред.

2011 г. - България е остров на стабилност, ние сме пример за страните в криза и заради тях не можем да си покажем великия потенциал.

2012 г. - България се старае да помогне на страните в криза като ги призовава към дисциплина, по пример.

2013 г. - Кризата в България избухна като от тенджера под налягане, за да покаже, че все пак съществува и то в доста неприятна форма.

Това са около пет години, нали така?

Пет години, в които държавата с наша помощ си позволи да се самообгражда в лъжи и стени, които вместо да помогнат, допълнително пресушиха всякакви възможности за иновативно, рационално, политическо, визионерско, адекватно мислене и въображение. Буквално изсмукаха всичко. Както икономиката, така и способността за мечтание и космополитност.

Шафак използва фигурата на кръга именно за себеограничаването и нежеланието да излезеш от родното си каре, държава, мислене, светоглед. От друга страна обаче, то е и спасителен пояс. Преди време приятел сподели, че единствено тези кръгове на нормалност – хора и събития, които са около него, го спасяват от пълно отчаяние. Той ги наричаше мехури. Всички ние, казва, живеем в собствения си мехур от обкръжаваща среда. Това са нашите себеподобни. Гледаш извън мехура и виждаш гнилост. Вътре в мехура си на топло, защитено и плодовито място, като в утроба. Този мехур обаче не ти позволява и крачка навън, защото другите мехури са с неблагоприятна среда и атмосфера, всякакви гадинки и кръвопийци.

И всичко това се случва в рамките на микрообществата, в които живеем. А в рамките на държавата ситуацията е като вана с мехурчета. Толкова са много, изключително крехки. Но вместо цветна лятна феерия образуват тоталното разединение, ограничаване и вглъбяване. До степен, в която мразиш другия само заради цвета на косата и колата. До степен, в която си неспособен да приемеш шареността на света, защото ти е налагано, че друг свят няма. Или си толкова отвратен от него, че не искаш да напускаш инкубатора. 

Кой е детето с играчката за балончета ли? Държавата, разбира се. Тя произведе милиони общества в обществото, субкултури в субкултурното, тотално размиване на черно-бялото и на морала. Ограничаване на неограничените и създаване на удобства за стереотипите. А сега всички пукат срещу нея. И е странно, като си помислиш, че това е било опаковано в цветовете на величието.

Дотам води ограничаването и самовглъбяването. Има изненадани хора, има и просто отегчени хора.

Tweet