сряда, 12 декември 2012 г.

Не, благодаря!


Не, не искам детски добавки, надбавки и социални. Имам право на такива, но не съм си ги потърсила, нямам и намерение.

Не, не искам помощи и подаяния, дразнят ме репортажите за мизерстващи, хм, мизерници.
Не съм се регистрирала на борсата и познавам десетина подобни, а те от своя страна познават още поне по толкова. Аз и те сме онази разлика между статистиката на Агенцията по заетостта (регистрирани) и Националния статистически институт (нерегистрирани).

Не бих излязла на улицата, за да искам пари.

Прочетохте ли добре?

Не бих излязла на улицата, за да прося, както именно се случва по принцип.

Може да изляза, за да искам възможности. Правила съм го, ще го направя пак. Безработните, майките, работниците, боклукчиите, ясно ли e?

Не бих излязла на улицата за нещо, което е следствие на друго нещо. Няма да изляза за вас. Не заплатата, не помощите, не бюджетните зависимости...

А за възможностите, средата и политиката.

Ясно ли е?

Благодаря ви за загрижеността и че толкова отявлено и социално желаете националното здраве, но може да си го скриете там, дето слънце не огрява, защото това е мястото за лошите идеи. 

И никакви социални мерки не могат да поправят положението. 

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Онзи-дето-седесето-от-карлово-как-беше?



Кабана турски значело дебел, плътен. Когато става дума за човек смисълът е обогатен с уточнението, че става въпрос за едър, но примитивен и слабохарактерен тип. Нали се сещате, образно и натуралистично това е нещо като санбернар с пуделска душа, невестулка в кожата на прасе или като дърт рокер с тениска на Бритни Спиърс.

Визуалната представа е много добър начин, ако упорито се опитваш да запомниш нещо, но умът ти все отказва. По-добър вариант е от „оня-на-седесето-от-карлово-как-му-беше-името-бе-начи“, както се носят легенди, че е широко известен председателят на СДС от лятото насам Емил Кабаиванов.

За него обществото, в частност и аз, знае следните неща:
  • Нещо си се подвизавал в Карлово и внезапно лятото се озова като председател на СДС.
  • Доскоро нямаше данни някой да е успял да запомни името му вече месеци наред.
  • Преди дни беше почетен от премиера Бойко Борисов като най-достойният да избере най-достойния за достойно изчистване на последствията от скандала Марковска и измиване на имиджа на Конституционния съд и ... на ГЕРБ.

По-нататък вече историята е известнаездачът на Синия лъв беше откровено осмян от собствените си депутати и косвено от номинацията си Петър Стоянов, който театрално отказа поста три дни по-късно. Каква точно е играта засега не ни интересува, резултатът е, че Кабаиванов и новите му другари от ръководството, (които за мен всички са „каба“ и трудно различими един от друг), като едни съвременни лидери решиха да използват демократичния похват да колят, бесят и отлюспват.

Разбрахме се, как се запомня името – каба е ясно, за втората част „иванов“ извикайте в ума си някой познат с това име, не може да нямате. Ако сте готови, може да минем към дооформяне на образа и кратко политжитие. За него интернет не пази толкова много отпечатъци, но и малкото са достатъчни за изграждане на представа.

Преди да пристъпи към изпълнение на присъдата по прогонване на злите от СДС лидерът на синята партия проведе мащабна разяснителна кампания, за това кои са фактическите и кои фалшиви седесари, направи разбор на идеологическото състояние и същност на „истинския седесар“ (той използва този термин) и след това раздаде оценките по седесарство.

Самият Кабаиванов обаче също е бил двойкаджия е бил изключван. През 2009 г., когато като кандидат за депутат от листата на Синята коалиция в региона, според съпартийците му  оплескал нещата. Цакали са го по устав – отстранен е от общинската структура на партията в Карлово за „умишлени и увреждащи организацията действия“. Какво е правил в следващите месеци не знаем, но през 2010 година се завръща като председател на СДС – Карлово и малко по-късно се кандидатира за кмет на града.

Печели срещу кандидата на ГЕРБ и оттогава отрича възможни взаимодействия с управляващата партия и изобщо всякакви нечисти и безпринципни колаборации. Особено с БСП и ДПС, които според последните му изявления сега са в съюз с предателите в Синята коалиция. 

Това е вторият му мандат начело на Карлово след този от 2003 до 2007 г. Не че не се е кандидатирал и тогава, но спомените на карловци може би са били още твърде пресни, за да го преизберат. Стига до балотаж срещу номинацията на БСП, но макар и подкрепен от (забележете) ДПС , губи.

Преди да станат противници на изборите обаче Кабаиванов често именно с помощта на БСП и ДПС успешно управлява града четири години. В смисъл успешно за тях, не толкова за Карлово. Така успешно, че дори последващо разследване на ОЛАФ потъва нейде или още е без резултат, а четирите обвинения срещу Кабаиванов се изпаряват някъде между съдилищата. Поне публично. Най-видимите части от управлението му са две:

През 2006 г. на фона на граждански протести и несъгласие дори от собствените си хора от СДС Емил Кабаиванов прокарва договорка с тогавашния кмет на София Бойко Борисов и с правителството на тройната коалиция за извозване на бали с боклук на карловското сметище. Предложението минава единствено с гласовете на БСП и ДПС в общинския съвет. Останалите са против.

В замяна на балите Карлово получава 17 млн. лв., които и досега не е сигурно за какво точно и как са използвани. Според пловдивската прокуратура 10% от тях обаче със сигурност не са харчени по предназначение. След скоростно двумесечно дело в Окръжен съд Пловдив в края на 2010 г. бившият кмет е оневинен. Прокуратурата смятала да обжалва пред втора инстанция, но тук следите се губят и не знаем дали го е направила.

Три години преди да се стигне до делото обаче проверка на финансовата инспекция довежда до разследване на Европейската служба за борба с измамите ОЛАФ за отклоняване и присвояване на средства от същите 17 милиона, както и за манипулиране на обществени поръчки. Подробности ТУКи ТУК. Впрочем някъде във времето на първия си мандат кметът намира и втората си съпруга – Станимира Ганева, която по това време е юристконсулт в общината и отговаря именно за обществените поръчки.

Заплахи за сезиране на ОЛАФ има и по определяния като „най-голямата сделка в общината“ подарък за Христо Ковачки. Схемата силно прилича на тази с Пловдивския панаир, само че никой не си е играл да я направи толкова сложна. Една много любопитна, но странична историйка за посредника при сделката през 2007 г. - ТУК.

Накратко община Карлово решава да създаде съвместно дружество с "Баня голф енд спа резорт" на Ковачки за изграждане на голф комплекс в град Баня. За целта е направен апорт на сгради на площ от 1,5 кв. км., срещу които общината получава скромните 34% във фирмата. Ковачки взима 66% като участва с парична вноска, финансирана от – ах, каква изненада, Общинска банка и вече фалиралите магазини „Европа“. Но това са подробности.

Заведеното от другия кандидат в конкурса дело приключва в полза на Христо Ковачки, но курортът още мухлясва заради административни врътки.

Та в общи линии такива ги е вършил „този,-на-който-никой-не-може-да-му-запомни-името,-та-камо-ли-миналото“. Впрочем в момента в Карлово се разиграва нова драма около реставрацията на вилата на Евлоги и Христо Георгиеви. Регионалните медии твърдят, че общината отказва да каже името на спечелилата фирма, както и колко ще й бъде платено.

Ама това в Карлово. На Раковски 134 същият човек демонстрира вътрешнопартийна принципност и справедливост и външнопартийна чистота на отношенията. Запомнихте ли вече името? 

За да не е толкова сериозно, ето ви и образ, с ясното съзнание, че е от пловдивски „таблоид“. Но пък твърдят, че бил автентичен :))))) - ТУК.

Снимка. Това е предизборен плакат от местния вот през есента на 2011 г. 

сряда, 14 ноември 2012 г.

Демони с корони



Пазете се от книжниците, които искат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките (Лука 20:46)

Лачени обувки. Пола и плитка тип рибена кост. Не съм закусвала. Много съм гладна, но и много вдъхновена. Тържествено ми е. На девет години съм и съм спазвала две седмици пост. По собствено желание и се гордея със себе си. Харесва ми да мисля, че има кой да мисли там горе на небето за мен. Освен това си имам личен ангел. Той ми държи ръката и ми е гарантирал, че след цялата процедура нашите ще ми купят сладолед.

В ръцете си държа списък с въпроси за греховете си, а после трябва да се наредя на опашката, за да се причастя. За разлика от безбройните баби – чиста. Влизам в стаичката вляво от входа на черквата и коленича. Някакъв поп трябва да ми изслуша изповедта. Задавам си въпроса кой е тоя, че да ме съди. Обаче той не ме съди, само слуша, а изразът му е по-благ и от този на личния ми ангел. Стана ми леко и всичко си признах. Виното горчи, хлябът е твърд, но пък после имаше сладолед.

Винаги съм се чудила защо ортодоксалното християнство е толкова помпозно и клиширано, шарено и превъзнесено. Въвеждането на служби на български, вместо на църковно славянски беше драма, подклаждана от разбирането, че едва ли не това не е за всеки. Перифразирано от няколко години по-рано, когато по възможност е трябвало да е за никого.

Години след '89-а Църквата продължава да се саморазбира като самостоятелно царство, далече от хората и функционираща по собствени нецърковни канони, и неподлежаща на държавни закони (усилените опити да си скрият досиетата).

Встрани от комунистическата и кадесарската предистория, и съпътстващият я манталитет – нищо чудно, че като имаш позлатена корона, няма да се посвениш на Ролекс или Линкълн. Някак си се вписват в амплоато. Още повече, че като са ти плащали купоните за храна, пътувания и обучението в Москва, свикваш на такъв държавен лукс. Старчетата с короните никога не са ми вдъхвали доверие, а сега – още по-малко.

Може и те да си имат ангели, ама от падналите – демони. Днес вече не бих им се изповядала, защото не знам на кого ще доложат. Не мога да очаквам да са проводник на прошка, защото самите те са толкова гнили, че няма как да им е познато. Не желая да се докосвам до виното им, защото е по-вероятно да е с черна магия, отколкото осветено. Не знам как да разпозная добрия от лошия в расо. Не очаквам мъдрост, защото имотни спорове и постови интриги са далеч от това понятие.

Изключения има, разбира се, единици.

Та така никак не ми дреме, кой ще застане начело на патриаршията. Досегашните кандидати, както се видя, са в пълна способност да разпнат и Христос отново, ако им се изпречи на пътя. През изминалите години съсипаха вярата на много хора, сега очевидно планират да се бетонират като фиктивна институция окончателно. Аз вярата си я пазя, но много други не.

Ако някой има дума за нещо средно между фарисеи, мафиоти и мижитурки – да сподели.

Снимката съвсем неслучайно е на руския патриарх Кирил. С намигване ;)

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

В дъжда ни е надеждата





Идва един португалец да работи няколко месеца по медиен проект в региона. А тук барикади, горят гуми. Съседите точно са приключили с една война и почват нова. И накрая на проекта вика: Разбрах аз, що сте толкова смахнати тука на Балканите. То с това време и сезониту студено, ту топло, как да не сте?!“

Тази история ми я разказват преди десетина години. Тогава зимата, също като сега, ми се струваше понякога прекалено студена, а лятото прекалено горещо, но си имах по-интересни занимания от това да обръщам сериозно внимание на времето. Още по-малко ми е хрумвало, че може да нанесе щети, различни от измръзване и слънчев удар.

Код червено е обявен в N-брой области от страната. Духа вятър/ очакваме температурни рекорди/ вали дъжд“.

Сутрин внимателно се осведомявам от телевизора и интернет дали да облека пуловер и да нося чадър, да си вържа ли косата, за да не я разпилее вятъра, или пък да не забравя да си взема шише с вода. Вечер се осведомявам за пораженията.

Сух клон падна от изгнило дърво, по чудо няма жертви. В град Х местни обитатели се разхлаждаха във фонтана на центъра, съгражданите им коментираха, че такава жега не помнят. В село У се удави козата на жителя Z (жителят Z плаче в близък план и после сочи кален двор)“.

Обикновено е слаба работа, но силно се развълнувах тези дни от следния телевизионен анонс: „България и светът - в битка с природните стихии!“ Е, не е чак светът, паралелът е между началото на урагана Санди на източното крайбрежие в САЩ и първият по-силен дъжд за сезона в България, които като първи ден съвпаднаха.

Не съм сигурна дали американските телевизии са имали подобно сравнение, понеже кабелният ми оператор не ще да ми доставя международни новинарски канали. Но пък се информирам от интернет. Нюйоркската фондова борса спря да работи, метрото не върви, части от крайбрежието се евакуират, наводнения и жертви. Стихия. Думата паника не срещнах. Най-информативни обаче за мен бяха статусите на НиколаПенев от Ню Йорк. Част от тях:

Вятър духа, дъжд хвърчи ту отгоре, ту от страни. Небето има цвят на апокалипсис. Манхатънлии си разхождат бебетата в парка“.

Нивото на реката се качва непрекъснато. Малкият кей пред нас вече е на половина залят. Тримата ми съседи излизат на крос“.

В изминалите дни попаднах и на други съобщения, впечатляващи със спокойствието отвъд Атлантика. И си представих, как би изглеждала ситуацията в България. Бебета ли? Крос? Всички отдавна да са в мазето, барабар с телевизиите (видяхме го при последното земетресение). Няколко доброволци пътуват към окото на стихията, въоръжени с дървени мечове и хартиени дракони.

Тук е страната на силните емоции. Имаме нужда или да ни е страх, или да смена оружие“. Поне едно от двете, иначе темпераментът почва да боледува и да линее. И сме толкова смахнати от необходимостта да се вълнуваме, че ако няма повод за революция, то поне да има дъжд, огън или триглава ламя.

На барикади се вдигаме по-лесно и леко, отколкото на избори например, доказано. Не винаги успяваме да спорим аргументирано, но винаги сме готови на бой. Ако не става с бой, винаги под ръка са ожалващите викове до небесата. Аконебесатане чуват, се напиваме от мъка, а и щото като вали не става за джогинг, нали.

От афект, разбира се, не се сещаме за останалите средства. Които в едни случаи са дъждобран, непукизъм и реалистично мислене, в други са внимание към важното, практична употреба на демократичните инструменти и трезво мислене.

После научавам, че утре в страната кодът ще е само жълт и тук там оранжев, но все пак да не спирам да се притеснявам, щото един антициклон дебне зловещо. И в този момент се чувствам разочарована. Такова кротко време ни отнема националнообединителната драма и кауза, на кого му е притрябвало да живее спокойно и да мисли. Само на смахнатите.

Снимка.

петък, 5 октомври 2012 г.

Съд до дупка



Преди години, при навлизането на микровълновите фурни в българския бит, беше силно разпространена една история, която и до днес не знам дали е вярна. Трябваше много да внимаваме какво слагаме вътре, защото една американка например решила да си изсуши изкъпаната котка и тя гръмнала. После американката осъдила производителя, който не бил написал изрично в упътването да не си сушим котките в печките. Е, аз единствено веднъж направих заря с чиния с метален кант (мислех, че е просто боя). Но не ми е хрумвало да съдя фирмата. А може би е трябвало.

Аз и много, много други хора си имаме любима история от последните дни, обобщена в заглавието: 66-годишен русенец осъди Е.ОН да му плати 24 хил. лв. И в това кратко изречение имаме три проблема: Защо е важна възрастта? Кой е обектът на присъдата? И откъде накъде това беше топ новина, централна в повечето емисии, сайтове и вестници?

Всъщност, ако сте пропуснали, случката е още по-забавнасрещу човека имало анонимен донос за манипулиран електромер, по тази причина му спрели тока и така над 600 дни (това са почти две години на тъмно). След четири години битка съдът все пак се съгласил, че електроразпределителното дружество трябва да си проверява само за такива нередности. Защото електромерът си е негов.

Та Иван Петров на 66 години от Русе създаде прецедент, като осъди не кого да е, а един от монополистите в държавата. Ако гражданинът Петров не беше пенсионер, дали щеше да има време и нерви да се занимава с дела, стрували му освен това 7 хиляди лева? Ако не ставаше дума за монополист, дали щяхме едва ли не общодържавно да празнуваме личната му победа? Ако имаше практика всеки един от нас да се бори срещу нередностите, дали това щеше да е топ новина?

Случката с котката може да е смешна и абсурдна, но напомня едноправосъдието е, за да бъде използвано. Няма обяснение, защо тук при думата съд, човек се сеща основно за убийства, кражби, имотни дрязги и бракоразводни дела. Не че липсва чувство за справедливост, но реалното му изражение се свежда предимно до ругаене и оплакване на маса.

Усещането за неизбежна репресия от държавния апарат, неспособността да се избяга или противодейства на частните големи компании, съмненията в съдебната система, като че ли оправдават пораженческото поведение. Само че то е следствие възпитаване от страна на системата. Логично щом всичко е направено да бъде максимално трудно, много хора да бъдат обезкуражени.

А ако хората се опитат да възпитат системата? Ако например делата на иначе стотиците ухапани от кучета и съответно присъдите по тях не се събираха на пръстите на ръцете на оператор на банциг, дали проблемът щеше да се влачи над десетилетие? Надали.

Има известно количество граждани и организации, които буквално са се превърнали в професионални ищци и водят дела по всякакви въпроси, случили се на всякакви хора. Русенецът от новините например сега помагал на потърпевши със сходни на неговите проблеми. Тези дейности обаче са далеч под критичния минимум.

Но именно това е легалният начин за справяне и той е дългосрочен и траен, защото на практика е систематично възпитаване. Другият са протестите, които в повечето случаи са спорадични и нефокусирани. Имат евентуален и временен резултат, който често е в стил замазване на проблема. Има конституционно обусловен инструмент, който не се използва адекватно и масово, а трябва. Може би няма да подейства, ако си закачите за ушите котката с щипки на електропровод, но като цяло очевидно има доказателства, че понякога функционира, дори да е бавно и трудно. Колкото повече се употребява, толкова повече ще действа.