вторник, 9 юли 2013 г.

Жоро, Боби и аз

"Е-е-е, сега да не ни дадат по Евронюз?! А-ха-ха“, сръчкват се Жоро (вдясно) и Боби (вляво), когато ми хрумва, че искам да ги снимам с очевидно не евронюз-ски скромен едва 5-мегапикселов телефон (както личи по фотото) и ги карам да позират за целта. Накачулени са със свирки и знамена в късните часове на Орлов мост, усмихнати – правят впечатление. Очевидно се забавляват и не просто продават, но и активно участват. Експресивни са, затова периодично при тях се спират и други заблудени протестиращи да обменят мнения и мисли.

"Левче са свирките, три лева знамето. Казвай бързо какъв цвят искаш и ти подаряваме знаме“, продължава диалогът, в който се опитвам да участвам. „Опитвам се“ е изразът, защото на една моя реплика се равняват няколко минути монолози.

В така наречения разговор започвам да осъзнавам, че шареният ни свят в рамките на държавата никак не се дели по класов признак, нито по образователен, нито дори толкова по възпитание, в известна степен не и просто по морален. Дели се на вярващи и обезверени.

След първите любезности и след като се озовах в ръцете с две свирки и три знамена (по собствено желание и които си платих всичките), започва контраатаката и аз от питаща се оказвам в позицията на оправдаваща се минувачка. Дезориентирана, по техните думи. Както и останалите хиляди, които си въобразяват, че постигат нещо с разходките си, пак според тях.

Ама ти изобщо кво правиш тука бе?! Емигрирай веднага. Значи събирай си багажа и емигрирай ти казвам, тука няма да се промени нищо“, атакува ме Жоро. "Защо", недоумявам. "Не искам, виж тези хора!". Влизам в ролята на нещо средно между ученичка на черната дъска и дъщерята, закъсняла за вечерния си час, при това с изгубен бележник, която се опитва да остроумничи.

Бе казвам ти, че няма да се промени, махай се, докато си млада. Искам да ти кажа и 89-а и 97-а на тва същото място крещяхме „Червени боклуци“ и какво? Едните си отиват, идват другите. То какво ли не правихме, всичките ги помня, всичките ги знам“, почти крещи Жоро, за да надвика свирките, тромбите, тъпаните и скандиранията.

Търговският му партньор Боби се подхилква като всезнайко отстрани, а аз гледам неразбиращо. Само преди малко ми казаха, че се радват на протестите, че са готини. В главата ми се получава логическа главоблъсканица.

Решавам да дълбая. Получавам разкази за натиск, изнудване и рекет. Не онзи от 90-те, а регламентиран и общинско – държавен.

Всичко продаваме. Гащи, сутиени... семки, ако трябва. Каквото трябва. Всичко продаваме! Значи най-мразя краденето, ама много. Никога не мога да крада аз! Затова ако трябва семки да продавам – продавам“, разяснява ми житейските си принципи не особено многословният иначе Боби.

Продава, обаче ги гонят, вдигат внезапно наеми, променят тайно условия, изтискват всяка стотинка - откъдето може.

Кой не е бил в такава ситуация, кой не се е сблъсквал с държавната машина, дали така на дребно, или с най-висшия й натиск. Започвам да разбирам, защо тези двама случайни хора ме гонят и защо изобщо хората масово гонят децата си от тази държава. Честно казано моето дете е още малко и надеждата, че докато порасне нещо може да се промени, си стои. Но след няколко години няма да се учудя, ако мисля по същия начин.

Ако си живял десетилетия тук, трудно опазваш вярата. А тя е основно условие, за да се задвижва каквато и да е промяна – стъпка по стъпка.

Но пък оптимизъм може да има. Жоро може да е крещял през 89-а и 97-ма с надежда, която успешно е била почти убита. Днес обаче чака с нетърпение концерта на Роджър Уотърс. Нещо немислимо по онова време. Значи напредък има.

Съвсем „находчиво“ предполагам, че го пускат на стадиона да продава, каквото там продава в тези случаи.

Не бееее, купувам си билетите. Значи може да продавам такива неща, обаче и на всички концерти ходя. И билетите сам си ги купувам. Аз на всички концерти съм бил - ма тук, ма в Каварна... Сега събирам за The Wall”, възмущава се от предположението ми човекът. След което се присеща нещо и започва да пее: „из дис лъв, дет айм фииилииийнг, из дис дъ лъъъв“ и обявява, че Ковърдейл е най-великият и любим на всички времена. Така да знам.

Тръгвам си, нарамила свирките и знамената. Не ги продадох, подарих ги на срещнати познати в рамките на три метра от мястото. И по целия път се чудя за какви класови различия се опитват да ми говорят по телевизорите. Колко общо и колко разлики мога да имам с едни търговци на знамена, сутиени и семки – според случая. Фактът, че и те искат промяна? Справедливост? Че мразят кражби и лъжи и това често им излиза през носа? Че им е останала частица вяра? Едно е сигурно, харесваме рок. И освен това, дори и скептични, вярваме, че в протестите има смисъл. Колкото – толкова. А после пак и повече. До победата, както е думата :)



сряда, 3 юли 2013 г.

Ние, от интернета

Аз живея в интернет. Горе – долу си е точно така. Общувам в интернет, информирам се в интернет, плащам си сметките през интернет, сприятелявам се в интернет, върша си работата в и през интернет, уговарям си срещите в интернет, нося си го интернета навсякъде, ползвам го навсякъде, по всяко време, когато си искам и както си искам.

Типичен „интернет лумпен“, по г-н Христо Монов, психологът - депутат.

Известно количество такива лумпени от известно време, което наближава да стане три седмици, се материализира по площадите.

От тогава - насам все някой се опитва да обясни, как е възможно един Facebook да изкара хиляди на улицата в рамките на часове в първия ден, да ги организира и поддържа вече двайсет дни. В очите на офлайн поколението (или офлайн частта от населението на страната) интернет лумпенът е асоциален, не особено комуникативен хейтър, който се е заврял в монитора и не мърда оттам, докато не му кървясат очите, пък и след това. Това мислене не възприема виртуалното общество като общество, а като ... виртуално. Имагинерно. Несъществуващо. Без значение. От друг свят.

Ако участвате в протестите или дори само ги наблюдавате отстрани, едно нещо неизменно прави впечатление: Те много приличат на семейно събиране или приятелска разходка. И е точно така. Хора, които не са се виждали отдавна, хора, които се познават само виртуално, хора, които никак не се познават – всички те се държат като приятели, комуникират, приключват шествията на по бира или просто разговор, седейки на тротоара.

Това именно е моделът на мрежата. Тя обединява хората по ценности и възгледи, по интереси и светоглед. Стотиците онлайн приятели много лесно се превръщат в реални, защото имат много общо помежду си. Не само по време на протести, сега просто е най-очевидно.

Това не е наложената „социална“ среда – училище, университет, месторабота, в които срещаш различни типове и трябва да откриеш единиците, които ти пасват. Всички тези „виртуални“ хора са от плът и кръв и имат нелош социален живот, който обогатяват по съвременен начин. Дори ми се струва глупаво да го обяснявам. Да, проверяват какво става в Турция и САЩ между две бири вечер с приятели. В интернет, разбира се. И точно това е проблемът.

Проблемът е, че в това общество манипулациите и цензурата не функционират вече. Аз не чакам сутрин РЕП-а да отвори, за да видя с каква пропаганда е решил да ме залива някой от десетките съвременни варианти на Работническо дело. Изобщо не ме интересува, че депутатите на всяко заседание напоследък решават да принудят обществените телевизия и радио да ми предават бръщолевенията им в номенклатурно – официозен стил. Уволнявам ги с дистанционното. Където и да съм, винаги има кой да ми каже онлайн какво реално се случва. Научавам новините, преди те самите да са ги научили. А после си говоря и реално със същите хора, с които се срещам виртуално, защото имаме какво да си кажем.

Същите тези ние, които управляващите възприемат като някакви битове и байтове от интернета, си съществуваме отдавна, ваш си е проблемът, ако не го осъзнавате. Тези, които колкото сладко си бъбрят в социалните мрежи, също толкова социално, солидарно и реално викат под прозорците на властта. Не, не сме холограми. Истински сме и неразбирането за това ще ви излезе през носа.