Седи
си една държава на ръба на Европа и чака.
Чака някой да й признае великата
дългогодишна история и да я короняса.
Мръчка се, че почти никой не е наясно с
иновативната славянска писменост или
приноса към компютрите. Сърди се на
самоидентифицирането на съседите си,
сърди се и на извънземните, че не й
познават географията. Настоява да е
кръстопът, но всички я заобикалят.
Твърди, че е недосегаема, а после, че
друг й е виновен за положението. Казва,
че е дисциплинирана, а след това силно
се депресира. Подтиска сама себе си и
после не знае откъде идват паническите
атаки и психо-шизофренните й вътрешни
проявления.
Отечество
любимо
Седят
си хората в тази държава и мърморят.
Понякога се напиват, викат и развяват
символа на страната - националния флаг.
Друг път горят символа на държавността
– конституцията. Някои медитират и
забиват карфички по глобуса, сочейки
като порта към необозримото Терминал
1 и 2. Други стоят на същите и посрещат
роднини и приятели, с надеждата да им
разкажат за Онзи Друг Свят, все едно
нещо им пречи да направят крачката.
Трети нерядко пътуват, но когато се
върнат, забравят наученото.
Забравят,
защото тук, казват, е по-велико, природата
е по-прекрасна, въздухът е най-чист,
всичко е стабилно, бъдещето е светло, а
и домът си дом.
„Коя е твоята
родина? И внимавай какво ще ми отговориш?!“,
пита ме отдавна една моя по-възрастна
и по-мъдра позната. Мълча, не знам. Иска
ми се да кажа планетата, вселената, но
не знам какво има отвъд нея, та да се
ограничавам. А и как да обясня, че не
настоявам на местоположението категорично.
Още по-малко искам да се отрека от земята
– майка, страната, на която съм попаднала
без никой да ме пита. Или поне не си
спомням да са ме питали.
Тя продължава
упорито: „Един познат казваше, че
родината му е бул. Раковски. По-точно в
отсечката между Кристал и Славейков.
Подсказвам ти. Там е израстнал, там е
играл на топка. Всичко се е променило
вече външно, а другарите по топка ги
няма. И все пак там му е родината. Коя е
твоята?!“ „Амиии, моята май са близките
ми хора, не териториално“, пробвам аз.
„Именно. Родината е там, където си пуснал
корени, не е място, не са планини и реки,
не са 111 хил. кв. километра. Това са
любимото малко място и любимите малко
хора“. Ура, почти познах.
Кръгове
и мехури
Ако
искаш да унищожиш нещо, загради го в
кръг, изолирай го, изгради му стени –
то само ще изсъхне. Метафората е на Елиф
Шафак. Какво обаче става, когато сами
се ограждаме? Дали от самозащита, от
гордост, от себелюбие?
Кратка справка
на политическото говорене:
2008 г. - Криза в
България няма, кризата е външна и не ни
засяга.
2009 г. - Кризата
е привнесена, в България истинска криза
няма, всичко е наред.
2010 г. - Въпреки
външната криза, България върви напред.
2011 г. - България
е остров на стабилност, ние сме пример
за страните в криза и заради тях не можем
да си покажем великия потенциал.
2012 г. - България
се старае да помогне на страните в криза
като ги призовава към дисциплина, по
пример.
2013 г. - Кризата
в България избухна като от тенджера под
налягане, за да покаже, че все пак
съществува и то в доста неприятна форма.
Това
са около пет години, нали така?
Пет
години, в които държавата с наша помощ
си позволи да се самообгражда в лъжи и
стени, които вместо да помогнат,
допълнително пресушиха всякакви
възможности за иновативно, рационално,
политическо, визионерско, адекватно
мислене и въображение. Буквално изсмукаха
всичко. Както икономиката, така и
способността за мечтание и космополитност.
Шафак
използва фигурата на кръга именно за
себеограничаването и нежеланието да
излезеш от родното си каре, държава,
мислене, светоглед. От друга страна
обаче, то е и спасителен пояс. Преди
време приятел сподели, че единствено
тези кръгове на нормалност – хора и
събития, които са около него, го спасяват
от пълно отчаяние. Той ги наричаше
мехури. Всички ние, казва, живеем в
собствения си мехур от обкръжаваща
среда. Това са нашите себеподобни. Гледаш
извън мехура и виждаш гнилост. Вътре в
мехура си на топло, защитено и плодовито
място, като в утроба. Този мехур обаче
не ти позволява и крачка навън, защото
другите мехури са с неблагоприятна
среда и атмосфера, всякакви гадинки и
кръвопийци.
И
всичко това се случва в рамките на
микрообществата, в които живеем. А в
рамките на държавата ситуацията е като
вана с мехурчета. Толкова са много,
изключително крехки. Но вместо цветна лятна феерия образуват тоталното разединение, ограничаване и вглъбяване. До степен, в която мразиш другия само заради цвета на косата и колата. До степен, в която си неспособен да приемеш шареността на света, защото ти е налагано, че друг свят няма. Или си толкова отвратен от него, че не искаш да напускаш инкубатора.
Кой
е детето с играчката за балончета ли?
Държавата, разбира се. Тя произведе
милиони общества в обществото, субкултури
в субкултурното, тотално размиване на
черно-бялото и на морала. Ограничаване
на неограничените и създаване на удобства
за стереотипите. А сега всички пукат
срещу нея. И е странно, като си помислиш,
че това е било опаковано в цветовете на
величието.
Дотам
води ограничаването и самовглъбяването.
Има изненадани хора, има и просто отегчени
хора.
Tweet