сряда, 1 юни 2011 г.

Май открих топлата ядрена вода

Сега вече схващам, защо последните правителства създават такава истерия около АЕЦ „Белене“. Не е криворазбран патриотизъм. Не е и мегаломанско желание България да е енергиен лидер в региона. Не е просто русофилщина или пък чисто руския натиск. И не очевидното желание за някоя далавера покрай проекта. А е желание е за тотално грубо крадене.

Изтеклият одит на НЕК, който показва източени стотици милиони лева, освен че е скандален, е и много показателен. От над 200 млн. платени евро, 117 млн. липсват. Това си е доста над половината пари, потекли „незнайно“ накъде.

Не става въпрос нещо да е задвижено, а покрай него някой си да се е облагодетелствал, както често се случва, а е мащабна схема за източване, ама гигантска. Не знам дали някой може да се сети за подобно съотношение между светли и скрити пари. Ако например проектът продължи така, както е изчислен на 6,3 млрд. евро, то около 4 млрд. от тях би трябвало да „изчезнат“ в руски и български джобове.

И ако това е вярно, значи на последните правителства изобщо никога не им е дремело ще има ли АЕЦ или няма да има. Важното е колелото да се завърти и парите да потекат - докъдето може.

А АЕЦ „Белене“ няма да има. Защото не е това целта. Но пък както върви нищо чудно да си платим обявените пари за нея, въпреки това.

Затова и по-наивните защитници на проекта е хубаво да си помислят, преди отново да се направят на милеещи за държавата, от която нищо няма получат в замяна на взетите от данъците им пари. 

събота, 21 май 2011 г.

Извиних се вместо вас. Не ми благодарете.

Гербер. Това купихме с дъщеря ми. Не че има значение. Занесохме го на Баня бъшъ и го закачихме на оградата при другите цветя. По пътя й обясних, че цветето не е за нея, че ще го сложим на едно място, където са били хора вчера. Обясних й, че хората не трябва да се бият, каквито и да са. Като стигнахме, й обясних че това е джамия и то е същото като църква, просто изглежда различно. Не знам какво разбра от всичко, но пак ще обяснявам, отново и отново. За да не порасне като онези копеленца.

Там имаше един човечец от джамията. Той се зарадва, усмихна се, имаше кротки очи. Каза „Сладката тя, малка“, защото Ники носеше цветето. А аз му се извиних и казах, „Дано да не стават повече такива работи“. Той каза „Дай Боже“. Не каза „Дай Аллах“, нали. Дори.

Беше почти нереално в обедното слънце, почивния тих ден и цветята. И на фона на вчерашната случка и всички дебили, които успях да срещна из форумите и социалните мрежи за тези кратки часове. Извиних се заради вас, копеленца. Не всички сме такива. 

петък, 20 май 2011 г.

Не разграничаване. Прокуратура

След безумието, което Атака сътвори днес, се хванах на бас, че вероятно няма да има реакция от ГЕРБ. Защото друг път така е било. Голяма грешка, защото забравих, че все пак идват избори.

ГЕРБ реагира. Лично премиерът, дясната му ръка Цветанов и лявата му ръка Цачева. Така реагира, че бързо си припомних, че идват избори. Тази реакция също не е нормална реакция.

Според Цветанов инцидентът бил „изключително неприятен“. Борисов е против „каквото и да било етническо нетолерантство“ (май се казва нетолерантност, ама да не издребняваме). Цецка Цачева няма да я цитирам, защото наистина е нецитируема :) с две думи.


Чл. 163. (1) (Доп. - ДВ, бр. 27 от 2009 г.) Лицата, които участвуват в тълпа, събрана за нападение на групи от населението, отделни граждани или техни имоти във връзка с националната, етническата или расовата им принадлежност, се наказват:
1. подбудителите и предводителите - с лишаване от свобода до пет години;
2. всички други - с лишаване от свобода до една година или с пробация.
(2) Ако тълпата или някои от участниците са въоръжени, наказанието е:
1. за подбудителите и предводителите - лишаване от свобода от една до шест години;
2. за всички други - лишаване от свобода до три години.
(3) Ако е извършено нападение и от него е последвала тежка телесна повреда или смърт, подбудителите и предводителите се наказват с лишаване от свобода от три до петнадесет години, а всички останали - с лишаване от свобода до пет години, когато не подлежат на по-тежко наказание.

Наказателният кодекс е документ със задължителен характер, все пак. Никой освен Българският хелзинкски комитет досега не напомни, че тези действия подлежат на съд, а не просто на политическо порицание. Нито премиерът, нито дясната му ръка... от лявата такава мисъл трудно може да се очаква.

Нито пък прокуратурата се сети да се самосезира. Не смея да се хващам на бас, че няма да го направи, понеже както стана дума идват избори, а ГЕРБ са си близки с Борис Велчев.

Ти на очите си ли ще вярваш или на мен

Вътрешната проверка не е установила насилие при ареста на бившия служител на финансовото министерство, обвинен в корупция, Тенчо Попов. Да ти падне шапката от изненада. С този случай процентът на вътрешните проверки, при които не са установени нарушения в действията на полицаите, най-вероятно просто се доближава все повече към 100. От по-сериозните "инциденти" единствено убийството на т.нар. Чората имаше съдебни последствия, но пък заради тях имаше опасност от масови брожения, протести и митинги на колегите на осъдените. Е, и случаят с Тенчо Попов ще има последствия, ама не съдебни, а дисциплинарни. И тук вече става весело.

Виц първи. За наказание са четирима служители на ГДБОП, ама ще му се случи само на един, защото е изтекъл някакъв си давностен срок. Двама от тях, защото са се снимали демонстративно, а другите двама за, цитирам, "Заааа... поведението, което са имали". Според вътрешния министър по вина на защитата на подсъдимия. Цветанов от два дни е взел на мушка адвокатите и сега теорията е следната: Записът с ненасилието над Попов нарочно е бил задържан, за да може после МВР да се оплаче, че не може да ги накаже.

Виц втори: Въпреки че и дума не може да става за насилие, Цветан Цветанов увери, че "полицаите ще бъдат максимално любезни, максимално етични, максимално внимателни, защото това са указанията, които са дадени от МВР". Разбира се, не знаем какво точно пише в указанията, но е много вероятно да е нещо такова: "При предприемане на действия срещу обекта любезно му поблъскайте главата в стената, внимателно му извийте ръцете и ако решите, гледайте да е според етичните норми".

Виц трети: Арестът на Тенчо Попов не е извършен по-различно от ареста на шефа на МВФ Доминик Строс - Кан от нюйоркските полицаи. Някой през деня се пошегува в социалната мрежи, че засега не е известно след ареста в самолета американците да са се снимали със стюардесите. Проблемът е, че не стана много ясно какво иска да каже Цветанов. Дали че българските полицаи са действали професионално като американските, или че американските са действали непрофесионално като българските. В първия случай не е ясно защо ще се наказват, а във втория може да се възприеме като препоръка към шефа на нюйоркската полиция да накаже някого, поне дисциплинарно.

И тук веселото свършва. Понеже за подобни глупости има две обяснения. Първото обяснение може да е, че вътрешната проверка е правена от сериозно недовиждащи. Второто обяснение е, че вътрешният министър си мисли, че в държавата живеят само идиоти. Повечето от тези идиоти са гледали записа на ареста отпреди няколко седмици. И на него се вижда блъскане на глава и просташко поведение. Нямам обяснение обаче защо министърът си мисли, че аз и останалите "идиоти" ще му вярваме на него, а не на това, което сме видели. Нямам обяснение и защо поредицата уволнения онзи ден не го засегна.

Публикувано във в. Пари

вторник, 17 май 2011 г.

Реформа по неволя

Може да прозвучи като прекалено нравоучително начало, обаче следващата история звучи точно като съвременен вариант на народната приказка. Накратко в "Неволята" двама братя закъсали с каруцата и понеже били предупредени от баща си, ако им се случи случка, да викат Неволята, те застанали на пътя (не е имало магистрали) и взели да викат "Невольооо, невольооо". И понеже никаква неволя не дошла, запретнали ръкави и си оправили каруцата. Полезна работа е неволята, особено ако си свикнал да паразитираш.

В понеделник БАН представи доклад, според който заради намалената субсидия драстично са паднали заплатите. Колко тъжно. Обаче сега внимание: през миналата година по тази причина по собствено желание академията са напуснали над 500 души. Колко неприятно. Още малко внимание: Заради намалените пари е преустановен процесът, при който се пенсионират "стари" учени и се наемат млади. До прекратяването му числата са следните: 630 пенсионирани и 130 новоназначени млади на тяхно място. Както и да смятам, младите или взимат тройно по-големи заплати, в което дълбоко се съмнявам, или БАН са спестили от реформата. Ако са спестили, защо са намалявали заплати и осигуровки и защо са карали хора да взимат отпуски и да работят на намалено работно време? Всичко това е описано в доклада, не е някакъв слух. Единствената разбираема и добра новина от всичко това е, че броят на работещите в институцията е намалял с около 1000 души.

Преди някой да е пропищял за науката. Днес, ден след доклада на БАН, Центърът за изследване на демокрацията представя един друг доклад. Той е за иновациите и е тясно свързан и с академията. И в този доклад пише така: Много пари отиват в БАН, обаче малко иновации идват оттам. Малко пари отиват във фирмите, но повечето иновации са именно от тях. Всеки може да си избира на кой доклад да симпатизира, а който не иска сляпо да симпатизира, понеже по принцип не е редно, може просто да върже две и две и да си припомни историите около учените през последните година и половина (най-прясно, но не и само). Не съм убедена какво би избрал един "учен", което е малко относително понятие. Дали би предпочел да работи в компания, на нормална заплата, извършвайки действия по изобретяване, да го наречем, каквото му е призванието. Или би предпочел да потъне в канцелариите на БАН, прогнилата база на институтите му, да получава заплата под и около средната и да не е сигурен какво точно работи.

Но както стана дума, новината е по-скоро добра. Заради намалените държавни пари и въпреки всичката олелия, че академията ще бъде унищожена, закрита, затрита и разчленена, се е наложило да направи първи стъпки към реформа. По неволя и с много оплаквания за съжаление. Така че приказката не е най-добрият аналог, защото в нея потърпевшите разбират, че неволята е хубаво нещо. В съвременната история поне засега още не го осъзнават.

Публикувано във в. Пари

вторник, 8 март 2011 г.

Къде са парите, които ги няма

Сметната палата установи “тежки хронични проблеми в управлението на здравното министерство”. По-конкретно става въпрос за финансовото управление. Още по-конкретно не са просто хронични и тежки, а са си направо нахални и ужасно цинични. Освен това изобщо не са само в здравното министерство и дори не е нужно одитори да правят проверки, за да стане това ясно. Случаят е стряскащ, защото трудно би минало оправданието, че служителите на министерството много са го били закъсали и е било наложително и важно да им се плаща от други пера, като лекарствата за онкоболни. Но друг път не е така.

Виждате го почти всеки ден и използваното от председателя на Сметната палата определение “хроничен” е много точно, защото важи за управлението на държавата като цяло. Помните ли скорошните пари за покриви на църкви. Те бяха много важни, кабинетът така каза. Помните ли хеликоптерите, които не трябваше да бъдат купувани, но все пак се случи, защото се оказаха много важни. Помните ли десетките, стотици случаи през изминали години на раздаване на пари за изключително “съществени” дейности и цели. Паралелно през всички тези години някой някъде се е оправдавал, че пари за нещо си няма. Е, има, но зависи кой какво разбира под “важно” и “наложително”. Това е само видимата част, тази която прави най-голямо впечатление, когато се случи. Други моменти от припева “няма пари” не са толково очевидни.

Но е очевидно, че парите не винаги ги “няма”, те просто са някъде другаде. Например в безсмислени административни структури, в неефективни популистки политики. Един пример: С идването си на власт ГЕРБ закри две министерства на предишното управление. А предишното управление настояваше, че те са от съществено значение за държавата. Става въпрос за Министерството на администрацията и административната реформа и Министерството на бедствията и авариите, по-късно прекръстено на извънредните ситуации. Простичко. Нито нещо страшно се е случило с администрацията оттогава насам, нито развалянето на шапката за овладяване на извънредни бедствени ситуации ще промени с нещо работата на гражданска защита примерно. Значи може.

Но както винаги всяка власт в даден момент се изражда и след една две правилни стъпки започва да прави същите грешки. Да раздава пари на поискване и да създава нови структури. Само в последните два месеца имаме едно ново звено, две заявени плюс планове за две нови държавни комппании. След няколко години някой може да ги закрие и разликата ще бъде никаква. А може и някоя финансова проверка да установи, че е налице “лошо управление”. И какво от това?

Публикувано във в-к Пари

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Колко по-зле може да стане

Историята с ограничаването на достъпа до данни в Търговския регистър започва съвсем открито да придобива лобистки очертания. Силно критикуваният първоначален вариант, при който до документите във фирмените досиета ще може да се стига само след регистрация и с електронен подпис, за да може да се проследява кой влиза в тях, е променен и забранява достъпа за почти всички. Промените предвиждат достъп до документите да имат някои групи като адвокати и нотаруси, както и администратори на лични данни. Мотивите на управлявващите са известни отдавна – всичко това се прави заради “зачестилите” злоупотреби с лични данни.

Колко са зачестили злоупотребите е доста спорен въпрос, защото данните сочат, че такива си е имало и преди създаването на регистъра и не се наблюдава кой знае какво увеличение. В същото време случаите, които изплуват отвреме навреме често са свързани именно с групите хора, които сега ще бъдат привилегировани да имат достъп. Разпространените схеми за кражба на фирми или имоти например трудно може да бъдат осъществени без участието на нотариус. Което автоматично прави неразбираеми действията на управляващите, които няма как да не знаят тези факти. Защото са им споделяни многократно от неправителствения сектор.

Единственото, до което ще доведе промяната, е че ограниченият кръг хора с достъп ще имат щастието често да бъдат търсени от други хора, които нямат достъп. С други думи се създават предпоставки за повече корупция, а надали някой смята, че сред нотариусите, адвокатите, съдиите, дознателите, юрисконсултите и прочее няма такива, които ще се радват да станат част от някоя схема. Експертите отдавна предупреждават, че промените в Търговския регистър не само няма да реши проблема със злоупотребите с лични данни, но ще доведе и до нови проблеми. В държава, в която секретни доклади и специални разузнавателни средства дефилират без проблем, изтичането на такава “тайна информация” като лични данни е извън съмнение. Всъщност тъй като за разлика от СРС-тата личните данни няма да се ползват с политически цели, ще говорим не за изтичане, а за пазаруване на лични данни. Единствените, за които ограничаването на публичността ще има значение, е тези, които се възползват от нея добросъвестно. Тези, които злоупотребяват, пак ще го правят, но ще им струва малко повече. Всичко това надали е “добър” аргумент за ограничаването на законовото право за достъп до информация.


Публикувано във в-к Пари 

петък, 4 февруари 2011 г.

Свободата на придвижване си намери защитник

Повече от три месеца след като встъпи в длъжност, омбудсманът Константин Пенчев атакува първи закон пред Конституционния съд. Това е Законът за българските лични документи, според който хора с повече от 5000 лв. публичен дълг не могат да напускат страната. Забраната съществува от години, въпреки че за конкретни случаи има и конкретни решения на различни съдилища, според които дълговете не може да спират конституционното право за свободно придвижване.

Вместо да отмени въпросните текстове обаче, досега държавата се държи сякаш по-скоро ги взима за пример. Представители на Националната агенция за приходите периодично информират колко човека са спрени на границата или са свалени от самолета. Става въпрос за десетки и стотици хора месечно. Емблематичен е случаят с младоженец, който не могъл да си осъществи сватбеното пътешествие, разказван от самите данъчни като нещо много забавно. В синхрон с това НАП реши, че ще отнема и задгранични паспорти, а в средите на управляващото мнозинство на ГЕРБ в края на 2009 г. се появи и идеята за спиране на границата и при неплатени здравни вноски. Което си беше цинично на фона на дългогодишните неуредици със здравните вноски на българите в чужбина и почти смешно, след като се появи в разгара на историята с неплатените вноски на самия финансов министър Симеон Дянков. Всичко това се представя за активна борба срещу лошите хора, които не си плащат задълженията. Но между борбата и ограничаването на основни свободи границата явно е тънка.

"Правото да се напуска страната е едно от основните конституционно закрепени права на гражданите", пише в становището на Константин Пенчев. Според него това право може да се ограничава за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани, но не и заради икономически интерес. "Не оспорвам важността на събирането на публичноправните вземания - плащането на данъци и такси е конституционно задължение на гражданите. Ограничаването на правото на придвижване извън пределите на страната не гарантира събиране на вземанията", пише още в становището, което се позовава и на съответните европейски директиви.

Заради няколкото съдебни решения с подобен извод, включително и на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, може да се предположи какво ще прецени и Конституционният съд. Но по същия начин може да се предположи, че дори да отсъди в полза на гражданските права и срещу ограничаването на свободите, това ще е валидно единствено и само в конкретния случай и по отношение на конкретните законови текстове. Това показва логиката. Например защо след като има достатъчно съдебни решения и становища на юристи и правозащитници, тези текстове не са премахнати? Защо трябва да се стига до Конституционния съд?

Има още един основен въпрос - дали след евентуално решение на съда управляващите - тези или следващи, изобщо ще започнат да се замислят при други подобни казуси. Или, напротив, ще продължат да ги инициират сами и ще трябва всеки път някой достатъчно разумен да ги атакува. За съжаление, ако срещу лошите нормативни текстове има механизми на противодействие, срещу сбърканото мислене досега не е измислен.

Публикувано във в-к Пари.

вторник, 1 февруари 2011 г.

К'ъв ден бил днес?

Вторник де. Първи февруари. Говори ли ви нещо? Какво да ви говори, освен да подсеща, че утре е Петльовден. Прословут празник и за засегнатите, и за просто купонджиите.

Преди десет дни правителството абсолютно изненадващо обяви 1 февруари за ден на почит към жертвите на комунизма. Или може би не толкова изненадващо, след като премиерът Бойко Борисов често споменава почти през сълзи дядо си, жертва на режима. Факт е обаче, че нито един член на същото правителство, нито самият премиер, нито на управляващото мнозинство, нито някой от отявлените “антикомунисти”, спомена нещо по темата днес. Само две – три публикации в интернет се появиха.

На 1 февруари 1945 г. Народният съд е официализиран, дълго след като в страната са извършвани разстрели след 9 септември. Може да помните, а може и да не помните разказите за извежданите от села и градове десетки “дисидентски” настроени хора, които са си копаели гробовете сами, преди да ги гръмнат на ръба им. Лесно и чисто.

Може да помните, а може и да не помните, че комунистическият режим в България беше официално осъден заедно с другите тоталитарни режими в Европа от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа преди пет години. Впрочем по българска инициатива – на Лъчезар Тошев. Пет години преди това пък е обявен за престъпен в скромен закон от две странички, приет от българския парламент. 

Освен това може да помните, а може и да ви е минало покрай ушите, че дори доминираният от социалистите предишен парламент осъди Народния съд, макар и без дните от 9 до 12 септември. Което пък беше поправено от сегашния парламент миналата година.

Няма смисъл от полемиката трябва ли да “затворим страницата” или не трябва. Съществувал ли е репресивен режим, съществувал е. Признато ли е това по най-официалния възможен начин, признато е. И дотук. Чисто формално.

И на този фон е абсурдно, че подновеният дебат дали да се събори паметника на съветската армия или не, правилно ли е било събарянето на мавзолея, ражда много повече емоции. С аргументите от едната страна, че трябва да се пази историята. Ако историята е само в артефактите, някой вероятно трябва да изкопае костите на всички убити и да ги подреди в гротескна инсталация. За да стане ясно, че не може да се затварят страници избирателно.

понеделник, 24 януари 2011 г.

Из дневниците на НСО

През няколко месеца, макар и не с точна периодична повтаряемост, недобросъвестни граждани се опитват да атакуват с лични автомобили кортежи на Националната служба за охрана. Знаете, това са едни големи, черни коли със сини лампи, които на пътя са групирани шахматно и придружават някой висш държавник. Всъщност това е моята версия, че се блъскат нарочно в кортежите. Версията на НСО е доста по-благосклонна към тези хора и обикновено гласи, че предизвикват инцидентите по невнимание. Версията на потърпевшите е, че колите на НСО обикновено се разполагат по почти или цялата ширина на шосето, карат прекалено бързо, изтикват другите автомобили от пътя, а понякога пътуващите в тях дори се опитват да се саморазправят с юмручен бой с обикновените коли. Поне според последния случай. Разбира се и за щастие тези свидетелства досега не са довели до санкции на служители на “охраната”. Такива биха били най-малкото нечестни, след като тези хора пазят с цената на собствения си живот толкова важни хора за бъдещето на държавата. В този смисъл е необяснима обществената реакция при всеки един такъв случай, след като има редица доказателства, че НСО никога няма вина, да не говорим, че понякога името на службата е замесено абсолютно неправомерно.

Сега сериозно. Кратък преглед на инциденти от последната година и половина дава ясна представа как стоят нещата: През лятото на 2009 г. се появява новината, че кортеж на премиера Борисов е предизвикал верижна катастрофа край Варна. Резултатът е няколко смачкани ламарини и един мотоциклетист със счупен гръден кош. Няколко несвързани (освен от самия инцидент) човека дават показания, че катастрофата е заради автомобили на НСО, но премиерът и НСО изобщо отричат да знаят за какво става дума. Не е известно да има последици.

През април 2010 г. автомобил на НСО с военния министър Аню Ангелов катастрофира в София, при което са пострадали 4-годишно дете и самият министър. Назначена е вътрешна проверка, при която дни по-късно става известно, че май автомобилът на НСО е минал на червен светофар и шофьорът му “може би” има вина за катастрофата. Резултатите от проверката така и не стават ясни.

Една история с идиотско развитие и отново без ясен завършек: В края на септември миналата година кортеж на президента Първанов предизвиква инцидент близо до Ловеч. Поне така твърдят потърпевши и очевидци. Говорителят на полицията в Ловеч също казва така, а малко след него началникът на полицията отрича да има подобно нещо. Директорът на НСО Димитър Димитров категорично отрича автомобили на службата да са замесени в инцидент, нито изобщо служителите са забелязали да има такъв. Явно само президентът е видял, защото паралелно пресслужбата му разпространява съобщение, че инцидент е имало, но не е с участието на НСО. Историята свършва тук.

На 1 октомври миналата година се случва абсолютно нелепа катастрофа, при която служител на НСО се блъска в автомобил, който в този момент е спрян за проверка от катаджия. Полицаят е пострадал. Директорът на НСО признава, че катастрофиралият е от охраната на резиденция “Бояна”. Няма информация за последици.

А този петък, преди два дни, кортеж на премиера и здравния министър участва в инцидент, при който джип от охраната се удря странично със Ситроен на студентка. Пардон, Ситроенът на студентката се удря в джипа на охраната. Според първата версия (на студентката) кортежът я е избутал от пътя, а при изпреварването джипът се остъргва в нейната кола и дори юмрук на охранител удря по тавана. Според втората версия (на НСО) студенката изобщо не е гледала къде кара и се е опитала да маневрира вляво, докато я изпреварват. В НСО тече вътрешна проверка, съобщи директорът Димитров. Междувременно макар и само два дни по-късно и тази история вече минава в безпаметното минало, според мен по чисто психологически причини: Кой ще се сети да чака резултат, като е ясно какъв ще бъде, ако изобщо го има.

Случаите със служителите на НСО далеч не са само изброените и изобщо не са само на пътя – миналото лято например охранители на председателя на парламента Цецка Цачева се биха с румънци (от “Ромпетрол”), като отново имаше спекулации охранителите ли са нападнали румънците или румънците са нападнали охранителите. Извадката обаче показва едно: НСО никога няма вина, информацията за инцидентите винаги е изопачена и резултати от проверки и последствия за служители не следват. А законите все пак са за всички.

Снимка.

Публикувано във в-к Пари.

четвъртък, 13 януари 2011 г.

Ценностен бъг

Аз искам да бъда унижаван, не се притеснявам да ми нарушават правата, няма нищо лошо това да се случва и с всички останали граждани. И те не трябва да се притесняват, ако не вършат нищо нередно.

Това е обобщение на приповдигнатите изказвания на министри след началото на скандала с подслушване на членове на кабинета. “Не ме интересува”, “Не се притеснявам”, “Нямам какво да крия”, “Не виждам нищо лошо”. Това вече са реални реплики, последната е на премиера Бойко Борисов. Външният министър Николай Младенов пък обяви, че хич не го и интересува. А трябва.

Когато министрите, хората, които правят политиката на държавата, обясняват по медиите и на публични места, колко е прекрасно да се подслушва, защото престъпността трябва да бъде преборена, това се нарича промиване на мозъци. От сряда то официално е наредено от премиера Бойко Борисов, който на заседанието на правителството обяснява “бавно и напоително” по собствените му думи, защо това е правилния път. И предупреждава министрите си: “Те ви подтикват да кажете „Ние не искаме да ни подслушват” Да, когато работиш честно и почтено, няма кой да те подслушва”. Което може да се тълкува като признание, че подслушваните министри не работят “честно и почтено”, но това е една друга тема.

Колкото и да е притеснително защо подслушванията се увеличават (двойно, по данни на градския прокурор Николай Кокинов), доколко са основателни, регламентирани ли са и най-вече – с каква цел се правят, развитието на историята показва един още по-тревожен феномен: Поведението на ръководителите в управлението. Не е съвсем нормално през 2011 г. хора, които са министри, претендират да са модерно мислещи, че водят страната в правилната посока, самоопределят се като демократи и така натататък, да реагират по подобен начин. Проблемът става още по-сериозен, ако наистина са вътрешно убедени в позицията си, а не става въпрос за поза. Защото това издава генерален бъг в ценностната система. Не при един, а при няколко членове на кабинета. Дотук единствено правосъдният министър Маргарита Попова еднозначно разкритикува безконтролното и масово подслушване.

Ако още не е ясно, разсъжденията в посока, че този вид репресия е добра и правилна политика, са за едни други времена и един друг тип държава. При един от най-големите подобни скандали, т.нар. Бръмбаргейт с подслушването на главния прокурор Никола Филчев преди повече от десет години, дебатът беше за начините на ограничаването на безконтролното подслушване и “отрязване” на изостаналите от комунизма привички на службите. С демонстративното си одобрение към възродената тенденция сега управляващите на практика възстановяват именно това мислене. И както вече стана дума – май проблемът е, че те просто точно така си разсъждават. А щом така си разсъждават, нямат място в ръководството на европейска държава в 21 век.

Публикувано във в-к Пари

вторник, 4 януари 2011 г.

Да граничиш с „врага“ си

Ако някой направи анкета с въпрос: „Мислите ли, че България може да се превърне в световна сила и най-велика държава, кръстопът, лидер“, е много вероятно мнозинството да отговори: „О да, само ако се откачи от Румъния“. Подобен тест сигурно би дал същите резултати и в северната съседка. Там въпросът разбира се би бил обратния.

А пък ако в анкетата има въпрос: „Какви асоциации ви създава думата Пакет“, е много вероятно отговорите да са по равно с „мръсни помисли“ и „София и Букурещ чакат нещо от Брюксел“.

С други думи, ако се пита кои са основните спънки пред България при интеграцията в Европейския съюз, сред основните отговори ще е „Румъния“. А ако се пита, кои са те пред Румъния, напред ще изплува „България“.

Изфабрикуваната за удобство мантра, че София и Букурещ се разглеждат от Европейската комисия като едно и че трябва да бъдат разделени, се повтаря отпреди присъединяването към ЕС и ще продължи да се повтаря още дълго време. По сайтовете вчера се появиха заглавията, че Румъния обвинява България за заплахата от забавяне на членството в Шенген дълго след като политиците тук повтарят същото (с обратен знак, разбира се). Разликата е, че когато е тук, всички кимат одобрително, но когато съседката се изкаже, всички цъкат възмутено. В общи линии вечните взаимни нападки вече се превърнаха в сериал, който може да се нарича „Да граничиш с врага си“.

Да обвиняваш някого другиго за собствените си недостатъци винаги е удобно. Само че оценките на Брюксел и на някои страни членки никога не са обобщаващи. Няма доклад, в който да се казва „България и Румъния трябва да направят еди какво си“. Има си доклади за България и доклади за Румъния. С посочени конкретни проблеми в тях. Но вместо някой да се занимае сериозно с повтаряните до втръсване и вечно натъртваните призиви за п-о-в-е-ч-е у-с-и-л-и-я при борбата с организираната престъпност и корупцията по високите етажи примерно, е по-удобно да се включи извинението, че нещата не са толкова зле, а проблемът е в Пакета.

По ирония на съдбата тези дни се появи поредният доклад в WikiLeaks за България, който приземява тезата, че някой друг е виновен за европейската съдба на страната (понеже ако не е Румъния, то е опозицията, която и да е в момента, която праща неверни сигнали на запад). Той потвърждава недоказаните досега подозрения, че докладите на Еврокомисията, макар и в повечето случаи критични, всъщност са доста по-меки от реалния поглед на Брюксел. Отбелязано е, че промените на София са само козметични и единствената им цел е по-добър следващ доклад. Между другото чисто статистически в тях се оценяват предимно „усилията на правителството“ да направи нещо си, а не самото нещо. Та според документа неизвестен представител на ЕК въздъхнал през пролетта на 2009 г.: "Как да ги накараш да реформират, когато не искат?“ Е, как. Няма как. Съседката винаги е на линия за оправдания и обвинения.

Публикувано във в-к Пари