петък, 4 април 2014 г.

Ядосахме ли се вчера

За втори път палят колата на Генка Шикерова. Първият път историята потъна. За найсти път има посегателство срещу журналист. Имало е и бомби, и пребиване с чукове, и необяснимо съдебно преследване. И всеки път потъва. Убийството на „радиоводещия“ Боби Цанков не се брои, защото въпросният не може да се смята за журналист, но е показател за границата – както на отмъщението и опасността, така и на неспособността на институциите да вършат работа. 

А те не я вършат, това е очевидно във всички смисли и видимо във всекидневни и далеч не толкова опасни примери. И медиите са сътрудник в това невършене на нищо или вършене на злини.

Изразът „четвърта власт“ не е случаен и ако не беше негативният заряд на думата „власт“ положението щеше да е кристално ясно. Ако не беше фиктивно. Колкото наужким парламентът контролира правителството, както би трябвало иначе да е по конституция, толкова и престорено медиите контролират трите конституционни власти.

Преди години в професионалните среди изразът „средства за масова информация“ беше сменен със „средства за масова комуникация“. Като контрапункт на пропагандата, за да покаже, че процесът не е едностранен, а форма на диалог и сътрудничество. Медиите трябва да са медиатор между управлението и хората, по дефиниция. Генералната задача би трябвало да се нарича „За един по-добър свят“.

Вместо това се нарича, „Дари SMS, спаси цацата“, „Обуй токчета и напазарувай памперси“, „Кастрирай си кучето, спести работа на Екоравновесие“, „Обади се, ако съседът бие съседката“.

И всички тези акции са чудесни и прекрасни, обаче са измиване на очите и заобикаляне на главната кауза: „Накарай институциите да работят – добре и в полза на обществото“.

Защото в „един по-добър свят“ тези малки битки ще отпаднат като нужда. Няма да се търсят пари за лечение, което държавата по принцип е приела, че поема. Няма да се налага да ревем за размазани детски черепчета, защото социалните са си бъркали в носа. Няма да питаме защо боклуците са навсякъде, престъпниците на свобода, разкритите измами се превръщат в позитив за измамниците, защо лошотията и безпардонието властват, къде е държавата и в коя посока да емигрирам. Няма да питаме защо МВР и прокуратурата не си вършат работата, защото ще си я вършат в повечето време, а не само като започне да им пари. Тези въпроси не биха съществували, ако медиите – изпълнявайки основната си мисия, освен на груби посегателства реагираха и на мекия натиск, който понякога е икономически, а понякога е просто резултат на слагачество.


По-добре е да се ядосаш днес, отколкото утре, но вчерашната задача продължава да стои неразрешена. И е по-добре да я решиш днес, отколкото утре, особено ако имаш основа и повод за това. Крайно време е. 

петък, 28 март 2014 г.

Одържавяване на мозъците

Имам сериозни притеснения какво точно разбира българското правителство под т. нар. реиндустриализация. И не съм сигурна какво точно иска да индустриализира.

Образно казано ми прилича на искане да развиваш генетиката, за да съживиш динозавър, с единствената цел да го впрегнеш за оран. 

Или да въведеш 3 D принтирането в „Кремиковци“, за да произвеждаш капачки за домашни консерви. 

Или да губиш времето на тийнейджъри да практикуват в учебно време като шлосери, заварчици и автомонтьори, защото вече и тук технологиите са водещи и не можеш една машина да задвижиш, ако не разбираш от тях. Пардон, последното не е хипотеза, а реална теза.

Опитва се да го докара уж на симбиоза между приоритет за високите технологии – сфера, в която България безспорно би имала огромен потенциал при правилна образователна и дружелюбна към инвеститорите политика, и възстановяване на загиналото промишлено производство, каквото наистина може да съществува, но само там, където има съответните нишани и в доста по-различен вид.

Сбърканата работа е, че и двете получават обратното.

Високите технологии се блъскат в минорния дух на българското предприемачество или т.нар. бизнес климат, провокиран от враждебна централна политика, задушаваща бюрокрация и неадекватно образование (и още по-неадекватни схващания за реформирането му).

„Реиндустриализацията“ пък дотук си има едно определение и то в повечето случаи е „опити за неправомерна държавна помощ“. Дупката се формира между затрудненията за частните инициативи (виж горната точка) и желанието за социална манипулация и ментално окупиране на носталгиците и „гладуващите работници“.

Има две причини да се случва това.

Първата е, че по-лесно се правят схеми и кражби по познати и утвърдени начини и с участието на държавата. Затова се залага на възстановяване на някогашни държавни предприятия с държавна помощ и със съдействието на държавата за издирване на „частни инвеститори“. Не чрез отваряне на възможностите икономическите субекти да се наместват спрямо нуждите и възможностите.

Втората е, че се прикрива по-лесно чрез набиране на държавообслужващи фен клуб и агитка. Дърпат тънките патриотично националистични струни на озверяло и оскотяло население чрез запушване на уши, усти и очи. С думи, хляб с боб и с визуализация на бумтящи машини и силни работници, ерго мощна държава – повод за здраво тупане по тумбака и одобрително оригване.

И това винаги е било така – в световен мащаб.

Индустриалната революция цъфнала някъде през 18 век и вързала къмто 19-и. Характеризира се с техническия прогрес, задвижен от някои умни и немързеливи индивиди. Те измислили и започнали да използват машини. Така с по-малко на брой човеци можели да произвеждат по стотици бройки от нещо си, което преди се произвеждало в единици от повече на брой човеци.

Много хора се противили на въпросната революция, защото според тях им взимала хляба от отрудените ръце и сваляла риза след риза от потните им гърбове.

Някъде по-нататък поумняването напреднало някои и започнали да превръщат мозъците си в капитал, а черните нокти и потта ставали все по-неприемливи. Нововъведенията се превърнали в мода, а бачкането като вол във физическия смисъл на израза се преместило към фитнесите.

Икономиката на знанието взела думата и се стигнало до абсурдното състояние цяла парна централа да може да се управлява от един човек на един пулт, плюс трима пазачи и двама дежурни в случай на авария. Междувременно умното човечество работи по въпроса и на тях да им отнеме ангажимента с разработването на още повече и коя от коя по-прекрасни технологии.

Такъв е ходът на нещата, няма как да бъде избегнат, но има защо да бъде изопачен.

Психологическият проблем е трудно да бъде заобиколен, но по-големият е злоупотребата с него. Начинът, по който се представя идеята за реиндустриализация, не говори за желание за икономически растеж, възстановяване, работни места и прочее словесни бълвочи. Говори само за две неща: Кражби и забаламосване.

Управляващите няма да възстановят каквото и да е производство, каквито надежди се стремят да вдъхват. За национализация на предприятия трудно може да се говори дори и при тази власт – ще си остане със заплахите, които апропо също хващат дикиш.

Но със сигурност ще възстановят едно загинало с комбинатите мислене, което ще е още по-контрапродуктивно и от самите им действия.

Вкараните в поточната линия и национализираните мозъци могат да легитимират всякакви кражби, лъжи и престъпления, защото стават съпричастни с тях в името на несъществуващ идеал. 

P. S. Тенденцията е явна и е яхната не само от правителството. ГЕРБ също се върна към работните места по любимите им недовършени магистрали, примерно. Бареков в прав текст говори за столичната периферия като „работническа София“, която била двигател. И пр.