вторник, 1 февруари 2011 г.

К'ъв ден бил днес?

Вторник де. Първи февруари. Говори ли ви нещо? Какво да ви говори, освен да подсеща, че утре е Петльовден. Прословут празник и за засегнатите, и за просто купонджиите.

Преди десет дни правителството абсолютно изненадващо обяви 1 февруари за ден на почит към жертвите на комунизма. Или може би не толкова изненадващо, след като премиерът Бойко Борисов често споменава почти през сълзи дядо си, жертва на режима. Факт е обаче, че нито един член на същото правителство, нито самият премиер, нито на управляващото мнозинство, нито някой от отявлените “антикомунисти”, спомена нещо по темата днес. Само две – три публикации в интернет се появиха.

На 1 февруари 1945 г. Народният съд е официализиран, дълго след като в страната са извършвани разстрели след 9 септември. Може да помните, а може и да не помните разказите за извежданите от села и градове десетки “дисидентски” настроени хора, които са си копаели гробовете сами, преди да ги гръмнат на ръба им. Лесно и чисто.

Може да помните, а може и да не помните, че комунистическият режим в България беше официално осъден заедно с другите тоталитарни режими в Европа от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа преди пет години. Впрочем по българска инициатива – на Лъчезар Тошев. Пет години преди това пък е обявен за престъпен в скромен закон от две странички, приет от българския парламент. 

Освен това може да помните, а може и да ви е минало покрай ушите, че дори доминираният от социалистите предишен парламент осъди Народния съд, макар и без дните от 9 до 12 септември. Което пък беше поправено от сегашния парламент миналата година.

Няма смисъл от полемиката трябва ли да “затворим страницата” или не трябва. Съществувал ли е репресивен режим, съществувал е. Признато ли е това по най-официалния възможен начин, признато е. И дотук. Чисто формално.

И на този фон е абсурдно, че подновеният дебат дали да се събори паметника на съветската армия или не, правилно ли е било събарянето на мавзолея, ражда много повече емоции. С аргументите от едната страна, че трябва да се пази историята. Ако историята е само в артефактите, някой вероятно трябва да изкопае костите на всички убити и да ги подреди в гротескна инсталация. За да стане ясно, че не може да се затварят страници избирателно.

0 коментара:

Публикуване на коментар