понеделник, 14 февруари 2011 г.

Колко по-зле може да стане

Историята с ограничаването на достъпа до данни в Търговския регистър започва съвсем открито да придобива лобистки очертания. Силно критикуваният първоначален вариант, при който до документите във фирмените досиета ще може да се стига само след регистрация и с електронен подпис, за да може да се проследява кой влиза в тях, е променен и забранява достъпа за почти всички. Промените предвиждат достъп до документите да имат някои групи като адвокати и нотаруси, както и администратори на лични данни. Мотивите на управлявващите са известни отдавна – всичко това се прави заради “зачестилите” злоупотреби с лични данни.

Колко са зачестили злоупотребите е доста спорен въпрос, защото данните сочат, че такива си е имало и преди създаването на регистъра и не се наблюдава кой знае какво увеличение. В същото време случаите, които изплуват отвреме навреме често са свързани именно с групите хора, които сега ще бъдат привилегировани да имат достъп. Разпространените схеми за кражба на фирми или имоти например трудно може да бъдат осъществени без участието на нотариус. Което автоматично прави неразбираеми действията на управляващите, които няма как да не знаят тези факти. Защото са им споделяни многократно от неправителствения сектор.

Единственото, до което ще доведе промяната, е че ограниченият кръг хора с достъп ще имат щастието често да бъдат търсени от други хора, които нямат достъп. С други думи се създават предпоставки за повече корупция, а надали някой смята, че сред нотариусите, адвокатите, съдиите, дознателите, юрисконсултите и прочее няма такива, които ще се радват да станат част от някоя схема. Експертите отдавна предупреждават, че промените в Търговския регистър не само няма да реши проблема със злоупотребите с лични данни, но ще доведе и до нови проблеми. В държава, в която секретни доклади и специални разузнавателни средства дефилират без проблем, изтичането на такава “тайна информация” като лични данни е извън съмнение. Всъщност тъй като за разлика от СРС-тата личните данни няма да се ползват с политически цели, ще говорим не за изтичане, а за пазаруване на лични данни. Единствените, за които ограничаването на публичността ще има значение, е тези, които се възползват от нея добросъвестно. Тези, които злоупотребяват, пак ще го правят, но ще им струва малко повече. Всичко това надали е “добър” аргумент за ограничаването на законовото право за достъп до информация.


Публикувано във в-к Пари 

петък, 4 февруари 2011 г.

Свободата на придвижване си намери защитник

Повече от три месеца след като встъпи в длъжност, омбудсманът Константин Пенчев атакува първи закон пред Конституционния съд. Това е Законът за българските лични документи, според който хора с повече от 5000 лв. публичен дълг не могат да напускат страната. Забраната съществува от години, въпреки че за конкретни случаи има и конкретни решения на различни съдилища, според които дълговете не може да спират конституционното право за свободно придвижване.

Вместо да отмени въпросните текстове обаче, досега държавата се държи сякаш по-скоро ги взима за пример. Представители на Националната агенция за приходите периодично информират колко човека са спрени на границата или са свалени от самолета. Става въпрос за десетки и стотици хора месечно. Емблематичен е случаят с младоженец, който не могъл да си осъществи сватбеното пътешествие, разказван от самите данъчни като нещо много забавно. В синхрон с това НАП реши, че ще отнема и задгранични паспорти, а в средите на управляващото мнозинство на ГЕРБ в края на 2009 г. се появи и идеята за спиране на границата и при неплатени здравни вноски. Което си беше цинично на фона на дългогодишните неуредици със здравните вноски на българите в чужбина и почти смешно, след като се появи в разгара на историята с неплатените вноски на самия финансов министър Симеон Дянков. Всичко това се представя за активна борба срещу лошите хора, които не си плащат задълженията. Но между борбата и ограничаването на основни свободи границата явно е тънка.

"Правото да се напуска страната е едно от основните конституционно закрепени права на гражданите", пише в становището на Константин Пенчев. Според него това право може да се ограничава за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани, но не и заради икономически интерес. "Не оспорвам важността на събирането на публичноправните вземания - плащането на данъци и такси е конституционно задължение на гражданите. Ограничаването на правото на придвижване извън пределите на страната не гарантира събиране на вземанията", пише още в становището, което се позовава и на съответните европейски директиви.

Заради няколкото съдебни решения с подобен извод, включително и на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, може да се предположи какво ще прецени и Конституционният съд. Но по същия начин може да се предположи, че дори да отсъди в полза на гражданските права и срещу ограничаването на свободите, това ще е валидно единствено и само в конкретния случай и по отношение на конкретните законови текстове. Това показва логиката. Например защо след като има достатъчно съдебни решения и становища на юристи и правозащитници, тези текстове не са премахнати? Защо трябва да се стига до Конституционния съд?

Има още един основен въпрос - дали след евентуално решение на съда управляващите - тези или следващи, изобщо ще започнат да се замислят при други подобни казуси. Или, напротив, ще продължат да ги инициират сами и ще трябва всеки път някой достатъчно разумен да ги атакува. За съжаление, ако срещу лошите нормативни текстове има механизми на противодействие, срещу сбърканото мислене досега не е измислен.

Публикувано във в-к Пари.

вторник, 1 февруари 2011 г.

К'ъв ден бил днес?

Вторник де. Първи февруари. Говори ли ви нещо? Какво да ви говори, освен да подсеща, че утре е Петльовден. Прословут празник и за засегнатите, и за просто купонджиите.

Преди десет дни правителството абсолютно изненадващо обяви 1 февруари за ден на почит към жертвите на комунизма. Или може би не толкова изненадващо, след като премиерът Бойко Борисов често споменава почти през сълзи дядо си, жертва на режима. Факт е обаче, че нито един член на същото правителство, нито самият премиер, нито на управляващото мнозинство, нито някой от отявлените “антикомунисти”, спомена нещо по темата днес. Само две – три публикации в интернет се появиха.

На 1 февруари 1945 г. Народният съд е официализиран, дълго след като в страната са извършвани разстрели след 9 септември. Може да помните, а може и да не помните разказите за извежданите от села и градове десетки “дисидентски” настроени хора, които са си копаели гробовете сами, преди да ги гръмнат на ръба им. Лесно и чисто.

Може да помните, а може и да не помните, че комунистическият режим в България беше официално осъден заедно с другите тоталитарни режими в Европа от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа преди пет години. Впрочем по българска инициатива – на Лъчезар Тошев. Пет години преди това пък е обявен за престъпен в скромен закон от две странички, приет от българския парламент. 

Освен това може да помните, а може и да ви е минало покрай ушите, че дори доминираният от социалистите предишен парламент осъди Народния съд, макар и без дните от 9 до 12 септември. Което пък беше поправено от сегашния парламент миналата година.

Няма смисъл от полемиката трябва ли да “затворим страницата” или не трябва. Съществувал ли е репресивен режим, съществувал е. Признато ли е това по най-официалния възможен начин, признато е. И дотук. Чисто формално.

И на този фон е абсурдно, че подновеният дебат дали да се събори паметника на съветската армия или не, правилно ли е било събарянето на мавзолея, ражда много повече емоции. С аргументите от едната страна, че трябва да се пази историята. Ако историята е само в артефактите, някой вероятно трябва да изкопае костите на всички убити и да ги подреди в гротескна инсталация. За да стане ясно, че не може да се затварят страници избирателно.