В дъжда ни е надеждата

„Идва един португалец да работи няколко месеца по медиен проект в региона. А тук барикади, горят гуми. Съседите точно са приключили с една война и почват нова. И накрая на проекта вика: Разбрах аз, що сте толкова смахнати тука на Балканите. То с това време и сезони – ту студено, ту топло, как да не сте?!“

Тази история ми я разказват преди десетина години. Тогава зимата, също като сега, ми се струваше понякога прекалено студена, а лятото прекалено горещо, но си имах по-интересни занимания от това да обръщам сериозно внимание на времето. Още по-малко ми е хрумвало, че може да нанесе щети, различни от измръзване и слънчев удар.

„Код червено е обявен в N-брой области от страната. Духа вятър/ очакваме температурни рекорди/ вали дъжд“.

Сутрин внимателно се осведомявам от телевизора и интернет дали да облека пуловер и да нося чадър, да си вържа ли косата, за да не я разпилее вятъра, или пък да не забравя да си взема шише с вода. Вечер се осведомявам за пораженията.

„Сух клон падна от изгнило дърво, по чудо няма жертви. В град Х местни обитатели се разхлаждаха във фонтана на центъра, съгражданите им коментираха, че такава жега не помнят. В село У се удави козата на жителя Z (жителят Z плаче в близък план и после сочи кален двор)“.

Обикновено е слаба работа, но силно се развълнувах тези дни от следния телевизионен анонс: „България и светът - в битка с природните стихии!“ Е, не е чак светът, паралелът е между началото на урагана Санди на източното крайбрежие в САЩ и първият по-силен дъжд за сезона в България, които като първи ден съвпаднаха.

Не съм сигурна дали американските телевизии са имали подобно сравнение, понеже кабелният ми оператор не ще да ми доставя международни новинарски канали. Но пък се информирам от интернет. Нюйоркската фондова борса спря да работи, метрото не върви, части от крайбрежието се евакуират, наводнения и жертви. Стихия. Думата паника не срещнах. Най-информативни обаче за мен бяха статусите на НиколаПенев от Ню Йорк. Част от тях:

„Вятър духа, дъжд хвърчи ту отгоре, ту от страни. Небето има цвят на апокалипсис. Манхатънлии си разхождат бебетата в парка“.

„Нивото на реката се качва непрекъснато. Малкият кей пред нас вече е на половина залят. Тримата ми съседи излизат на крос“.

В изминалите дни попаднах и на други съобщения, впечатляващи със спокойствието отвъд Атлантика. И си представих, как би изглеждала ситуацията в България. Бебета ли? Крос? Всички отдавна да са в мазето, барабар с телевизиите (видяхме го при последното земетресение). Няколко доброволци пътуват към окото на стихията, въоръжени с дървени мечове и хартиени дракони.

Тук е страната на силните емоции. Имаме нужда или да ни е страх, или да сме „на оружие“. Поне едно от двете, иначе темпераментът почва да боледува и да линее. И сме толкова смахнати от необходимостта да се вълнуваме, че ако няма повод за революция, то поне да има дъжд, огън или триглава ламя.

На барикади се вдигаме по-лесно и леко, отколкото на избори например, доказано. Не винаги успяваме да спорим аргументирано, но винаги сме готови на бой. Ако не става с бой, винаги под ръка са ожалващите викове до небесата. Ако „небесата“ не чуват, се напиваме от мъка, а и щото като вали не става за джогинг, нали.

От афект, разбира се, не се сещаме за останалите средства. Които в едни случаи са дъждобран, непукизъм и реалистично мислене, в други са внимание към важното, практична употреба на демократичните инструменти и трезво мислене.

После научавам, че утре в страната кодът ще е само жълт и тук там оранжев, но все пак да не спирам да се притеснявам, щото един антициклон дебне зловещо. И в този момент се чувствам разочарована. Такова кротко време ни отнема националнообединителната драма и кауза, на кого му е притрябвало да живее спокойно и да мисли. Само на смахнатите.

Снимка.

Tweet