четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Самовлюбеният интроверт


Седи си една държава на ръба на Европа и чака. Чака някой да й признае великата дългогодишна история и да я короняса. Мръчка се, че почти никой не е наясно с иновативната славянска писменост или приноса към компютрите. Сърди се на самоидентифицирането на съседите си, сърди се и на извънземните, че не й познават географията. Настоява да е кръстопът, но всички я заобикалят. Твърди, че е недосегаема, а после, че друг й е виновен за положението. Казва, че е дисциплинирана, а след това силно се депресира. Подтиска сама себе си и после не знае откъде идват паническите атаки и психо-шизофренните й вътрешни проявления.

Отечество любимо

Седят си хората в тази държава и мърморят. Понякога се напиват, викат и развяват символа на страната - националния флаг. Друг път горят символа на държавността – конституцията. Някои медитират и забиват карфички по глобуса, сочейки като порта към необозримото Терминал 1 и 2. Други стоят на същите и посрещат роднини и приятели, с надеждата да им разкажат за Онзи Друг Свят, все едно нещо им пречи да направят крачката. Трети нерядко пътуват, но когато се върнат, забравят наученото.

Забравят, защото тук, казват, е по-велико, природата е по-прекрасна, въздухът е най-чист, всичко е стабилно, бъдещето е светло, а и домът си дом.


Коя е твоята родина? И внимавай какво ще ми отговориш?!“, пита ме отдавна една моя по-възрастна и по-мъдра позната. Мълча, не знам. Иска ми се да кажа планетата, вселената, но не знам какво има отвъд нея, та да се ограничавам. А и как да обясня, че не настоявам на местоположението категорично. Още по-малко искам да се отрека от земята – майка, страната, на която съм попаднала без никой да ме пита. Или поне не си спомням да са ме питали.

Тя продължава упорито: „Един познат казваше, че родината му е бул. Раковски. По-точно в отсечката между Кристал и Славейков. Подсказвам ти. Там е израстнал, там е играл на топка. Всичко се е променило вече външно, а другарите по топка ги няма. И все пак там му е родината. Коя е твоята?!“ „Амиии, моята май са близките ми хора, не териториално“, пробвам аз. „Именно. Родината е там, където си пуснал корени, не е място, не са планини и реки, не са 111 хил. кв. километра. Това са любимото малко място и любимите малко хора“. Ура, почти познах.

Кръгове и мехури

Ако искаш да унищожиш нещо, загради го в кръг, изолирай го, изгради му стени – то само ще изсъхне. Метафората е на Елиф Шафак. Какво обаче става, когато сами се ограждаме? Дали от самозащита, от гордост, от себелюбие?

Кратка справка на политическото говорене:

2008 г. - Криза в България няма, кризата е външна и не ни засяга.
2009 г. - Кризата е привнесена, в България истинска криза няма, всичко е наред.
2010 г. - Въпреки външната криза, България върви напред.
2011 г. - България е остров на стабилност, ние сме пример за страните в криза и заради тях не можем да си покажем великия потенциал.
2012 г. - България се старае да помогне на страните в криза като ги призовава към дисциплина, по пример.
2013 г. - Кризата в България избухна като от тенджера под налягане, за да покаже, че все пак съществува и то в доста неприятна форма.

Това са около пет години, нали така?

Пет години, в които държавата с наша помощ си позволи да се самообгражда в лъжи и стени, които вместо да помогнат, допълнително пресушиха всякакви възможности за иновативно, рационално, политическо, визионерско, адекватно мислене и въображение. Буквално изсмукаха всичко. Както икономиката, така и способността за мечтание и космополитност.

Шафак използва фигурата на кръга именно за себеограничаването и нежеланието да излезеш от родното си каре, държава, мислене, светоглед. От друга страна обаче, то е и спасителен пояс. Преди време приятел сподели, че единствено тези кръгове на нормалност – хора и събития, които са около него, го спасяват от пълно отчаяние. Той ги наричаше мехури. Всички ние, казва, живеем в собствения си мехур от обкръжаваща среда. Това са нашите себеподобни. Гледаш извън мехура и виждаш гнилост. Вътре в мехура си на топло, защитено и плодовито място, като в утроба. Този мехур обаче не ти позволява и крачка навън, защото другите мехури са с неблагоприятна среда и атмосфера, всякакви гадинки и кръвопийци.

И всичко това се случва в рамките на микрообществата, в които живеем. А в рамките на държавата ситуацията е като вана с мехурчета. Толкова са много, изключително крехки. Но вместо цветна лятна феерия образуват тоталното разединение, ограничаване и вглъбяване. До степен, в която мразиш другия само заради цвета на косата и колата. До степен, в която си неспособен да приемеш шареността на света, защото ти е налагано, че друг свят няма. Или си толкова отвратен от него, че не искаш да напускаш инкубатора. 

Кой е детето с играчката за балончета ли? Държавата, разбира се. Тя произведе милиони общества в обществото, субкултури в субкултурното, тотално размиване на черно-бялото и на морала. Ограничаване на неограничените и създаване на удобства за стереотипите. А сега всички пукат срещу нея. И е странно, като си помислиш, че това е било опаковано в цветовете на величието.

Дотам води ограничаването и самовглъбяването. Има изненадани хора, има и просто отегчени хора.


0 коментара:

Публикуване на коментар