Харисън Бержерон

Има един разказ на Вонегът със същото невпечатляващо заглавие. Когато го четох, много се смях. Смешно ми беше и освен това беше далеч след 89-а и за мен (признавам) ново. Та в този разказ, перифраза на всички утопии и разбира се комунизма, красивите хора носят ужасяващо грозни маски, а умните – имат пищялка в ушите. Тя пищи на всеки 20-ина секунди и ги кара да си забравят умните мисли. Слабите пък се превиват от торбите с олово, заключени с катинар на вратовете им. Примитивно, но и приятно образно обяснение.

Главният герой има маска, пищялка и торба. Жена му няма нищо, защото не й е необходимо. Двамата глeдaт балерини с торби и маски по телевизора. После стават едни неща, които нямат връзка с това, което се опитвам да кажа.

Опитвам се да кажа, че ще си сложа най-малкото пищялка. Защото колкото и да се опитвам да игнорирам Ивайла Бакалова и драмите й с останалите съквартиранти, всичко знам. Знам и за сляпото момиче в Мюзик айдъл. Знам и за групата незаразени от Мексико, не разбрах яли ли са анасон. Експеримент де: Опитвам се да не науча, но пак знам. Знам още, че фризьорите във Варна фалират. Знам кой кого е сгазил всеки ден. Не разбрах, кой кога и най-вече защо е оправдан за това. Трудно научавам и някои други по-важни неща.

Понеже литературно почнах, макар и с политически подбуди: „Харисън Бержерон“ е от сборника „Добре дошли в Маймунарника“. В едноименния разказ пък има едни пунктове за „етични самоубийства“, където отиваш, като ти писне. Хубавото им е, че са обслужвани от чудесни и красиви „стюардеси“. Освен това пред всеки има фаст-фууд ресторант, за да си тръгнеш от света щастлив и доволен. В друга история пак там едни военни играят шах с живи хора по време на войната във Виетнам. Не помня заглавие. Като вземеш пешка, я отстрелваш. Целта е не да спечелиш, а да загубиш минимум.

С наслагване се получава следното: Едни хора играят жив шах с цял народ. По-голямата част от народа е с вградени по рождение пищялки и не чува писъците, освен тези на Ивайла. Нещастниците без пищялки етично се самоубиват в чужбина. Малко от тях наистина искат да са там.

Останалите си мечтаят да са Харисън Бержерон, който нахлува на сцената, освобождава балерините от тежести, маски и предразсъдъци, и удря един бурен танц. За кратко, понеже в разказа го отстрелват с двуцевка. А после никой нищо не си спомня. Според Вонегът. А и според мен. Приятно ми беше да го цитирам. Tweet